Детство
От "Щастие" нагоре, към речните извори
Кръстникът на улиците в София е имал въображение. Друго си е да живееш на улица, носеща името "Щастие". Така се е казвала шоколадената фабрика в която работеше майка ми. Интересно ми беше когато тя ми разказваше за собственика на фабриката преди 9 септември 1944 г. как добре се е отнасял с работниците си, на сватбата на майка ми и подарил пълно обзавеждане за една стая, спалня, гардероб, легло и т.н. Често, когато гледам от терасата на сегашния ни дом минаващите отдолу дечурлига, изплуват спомените за семейстото ми - както се пишеше едно време в автобиографиите - нормално работническо. Пролетно време къщата ни се обгръщаше от романтиката на двора с ароматите на цъфналата череша и голямата астма с хубаво грозде. Една от многото къщи в западния квартал на София "Модерно предградие". В двора си имахме всичко, гледахме си зайци, кокошки, прасета, куче. Имахме много малини и плодни дървета, цялата къща беше обградена с астма с хубаво грозде, от него баща ми правеше вино. От прозореца на втория етаж на къщата се виждаше шосето за Сливница, по него рядко минаваха камиони и леки коли, повечето бяха конски каруци. Правех им списък в свободното си време, на час минаваха по три-четири камиона, а сега са в две плътни колони непрекъснато в двете посоки.
Роден съм на 21 май 1947 година, майка ми ме е родила вкъщи, защото сестра ми която е 4 години по голяма от мен била болна и не можело да я оставят сама. Кака ми Роза се омъжи много млада, с нея съм си играл по-малко. Един ден обрахме една синя слива в двора ни, беше родила много за първи път. Сливите бяха зелени и не ставаха за ядене, но ние си играехме на „Плод и зеленчук” и ги „продавахме” на другите деца. Вечерта баща ни като видя обраната слива му стана лошо, а нас ни наказа, заслужавахме си го. Като всички деца обичах да съм навън. Един от приятелите на сестра ми се казваше Кънчо. Той беше син на баба Мара, живееха на "Филиповско шосе". Сега вече е известния стилист Капанов. На улица "Щастие" имаше и много циганчета. Играех си и с тях, едното се казваше Иван, в училище винаги си носех две намазани филийки , едната беше за него.
Живеех щастливо, бях добър ученик. От училището често ни организираха пътешествия. Спомням си първата по голяма екскурзия - обиколка на България - София, Видин, по Дунав с кораб до Русе, оттам с влак до Варна, след това с кораб до Бургас и прибиране до София през Пловдив с влак. Това беше в пети клас с другарката Пъчилова. Тогава видях за първи път Дунав и Черно море. Никога няма да забравя Бабини Видини кули, корабът по Дунав, парка в Русе, плажовете по морето и хълмовете в Пловдив. Това беше първото ми голямо отсъствие от семейството. След това имаше още много.
Бях на летен лагер до село Дивотино в Дивотинския манастир, който тогава беше превърнат в пионерски лагер. Там направих първото си изследователско проучване за изворите на реката, която течеше до него. Повярвай ми, супер интересно е да откриеш извор на река, и то когато си на 12 години. От летният лагер в Приморско разбрах какво е да живееш в палатка. Научих се и да плувам.
С един приятел - Кольо от махалата, решихме да открием извора на реката, която течеше през Западния парк в София. Тръгнахме срещу течението, тогава още го нямаше околовръстния път и малкото язовирче до "Суходол". За един ден стигнахме почти до село Иваняне, а от началото на реката нямаше и помен. След неуспешния опит се върнахме по домовете си. Не се признавахме обаче за победени - напротив - бяхме твърдо решени да го направим следващия път, като сме по-подготвени. Така и стана. След седмица вече с едно одеяло, от което щяхме да си правим импровизирана палатка за спане, отново бяхме в Западния парк и започнахме изследването на реката, която тогава беше кристално чиста и често се къпехме в нея. И този път не стигнахме до изворите. Но установихме, че те са много далече - нагоре в планината.
Оттогава ме затеглиха изворите от високата планина. В един топъл есенен ден, заедно със съученици от класа /шести "А" на 137-мо училище/ направихме еднодневен излет в Люлин планина. От манастира се изкачихме почти до самия връх Дупевица. Тогава на него имаше военно поделение и беше ограден с мрежа, та се наложи да го обиколим и слязохме до село Иваняне, оттам се прибрахме в "Модерно предградие". Това беше първото ми изкачване на планина с група, която организирах сам. За щастие всички бяха много доволни, в планината брахме диви круши и други горски плодове.
Първото ми навлизане в голяма планината беше с друго момче от махалата - Санко, с него направихме сериозен преход през Рила. Започнахме от Боровец, през хижа Мусала, връх Мусала, хижа Грънчар, Рибни езера и пристигнахме в Рилския манастир. Това си беше сериозно изпитание, защото бях само на 14 години, а той на 12. На хижа Грънчар вече свършихме хлябът и се наложи да си вземем от шкафа на екскурзионното летуване - тогава по всички хижи имаше големи групи от такива туристи и ние се промъквахме между тях незабелязано за спане и храна. Както се сещаш, драги читателю, нямахме пари, и затова правехме така. На Рилския манастир, точно срещу източния вход, имаше една постройка, на която вторият етаж беше като плевня за сено. Тя два дни се превърна в наша спалня. След подобаващото приключение се прибрахме с автобус в София. Често си припомнях подробности от него и си представях различни ситуации по време на пътешествието. Така до зимата, две години след него. Как да обясниш на родителите си обаче, че те тегли към снежната планина?! Казах им, че от класа се организира екскурзия. Всъщност бях сам и това стана първото ми зимно пътуване из Рила. До Боровец пътувах с автобус, оттам - пеша по познатата от лятото пътека до хижа Мусала. На Велчово мостче обаче има две табели - едната за хижа Мусала, другата за хижа Ястребец. До Мусала пишеше 2 часа , а до Ястребец - 1 час. Понеже вече бях уморен, реших да отида на хижа Ястребец. Тогава тя си беше само малка хижа. Стигнах по тъмно в нея. Спах в столовата и на другата сутрин рано тръгнах към хижа Мусала по хоризонталната пътека. Хижарят на Ястребец - Кочо, видял, че ме няма сутринта и тръгнал да ме търси по следите в снега. Така стигал до хижа Мусала и ме намери там. Видях, че му идеше да ме набие, че съм тръгнал сам по тази опасна пътека през зимата, аз не знаех че е опасна. Поговориха си с неговия приятел Коце, който беше домакин на Мусала и аз останах на хижата под опеката на бай Коце, който се отнесе бащински към мен. Явно обичаше хората, които обичат планината. Може би в мен е виждал точно такъв човек.
Станахме приятели, останах там няколко дни, спях в неговата стая до столовата, хранехме се заедно, помагах му да носи дърва за печката и други неща. Ваканцията свършваше и трябваше да си тръгвам, а не ми се искаше, беше толкова хубаво. Обещах, че ще дойда отново и заслизах към Боровец, оттам с автобуса до София.
Направих и летно пътуване до Мусала. На автостоп, поради липса на пари. По шосето за Самоков не минаваха много коли, както сега, но винаги ми спираха и ме качваха, така сигнах бързо до Боровец. И давай по пътеката до хижата. Имаше екскурзионно летуване и бай Коце беше много зает. С конете си качваше храна и материали от Боровец, мен ме настани на тавана на Клековата хижа, където спеше и той. Изкачвах върха по два пъти на ден, така няколко дни. На връщане минах през Ястребец и оттам напряко през Соколец за Самоков. Това беше нов път за мен, винаги търсех нещо ново.
Тогава за първи път видях как расте хмел. На големи бетонни стълбове бяха опънати телове. Имаше много от това растение, хората ми казаха, че от него се прави бира. От Самоков тръгнах по правата отсечка към Мечката. От двете страни на шосето се възправяха големи високи тополи. По него е приятно за ходене, но до София са 60 км. Тогава, без да стопирам, до мен спря черен мерцедес и шофьорът ме попита закъде съм. Казах, че съм за София и той ме покани, седнах до него, колата беше празна, и му разказах за пътуването си, че идвам от Мусала. Учуди се човекът, че съм толкова малък, а ходя сам по планината. Това беше най-приятното ми и бързо прибиране от Самоков - с правителствен мерцедес. Бяха оставили някога на почивка в Боровец и се шофьорът се прибираше в София.
Още един случай от изкачването ми до хижа Мусала, който помня, все едно е било вчера. От Боровец тръгнах късно следобяд и по тъмно бях в гората над Царска Бистрица. По боровете имаше много сняг и продължаваше да вали. Аз бях с лека раница и напредвах нагоре бързо. Изведнъж зад мен чух силен трясък в тъмнината. Когато се върнах малко, видях един бор - паднал напряко на пътеката, по която току-що бях минал. Само няколко минути по-рано, и щях да съм под него. Въпреки че доста се уплаших, продължих нагоре. След Велчово мостче снегът стана още по-дълбок, аз бях без ски, тогава още не беше на мода да се ходи със ски с колани. По едно време видях следи в снега и бързо настигнах двама души, които ходеха много бавно, явно много уморени от пробиването на пъртината. Бяха възрастен мъж и дъщеря му. Взех кавалерски раницата на момичето, но пак ходехме доста бавно, като по Голгота - така се нарича и мястото, защото е доста трудно. Те бяха ходили вече повече от 10 часа от Боровец. До един от маркировъчните колове решихме да оставим раницата на бащата и продължихме нагоре. След като видяхме светлините на хижата, аз тръгнах по-бързо и влязох пръв в нея. Веднага отидох в стаята на Коце и се преоблякох. В този момент и двамата влязоха в столовата на хижата и започнаха да ме търсят. Представих им се на светло и те не можеха да повярват, че толкова слабичко момче им е помогнало. Тогава бях с малко килограми, но това не ми пречеше да ходя по планината. След като си поприказвахме на чаша чай, стана ясно, че бащата е адвокат, а дъщерята се казва Мина и живеят в София. Казах им, че и аз съм от София, което още повече ги учуди - как може да ходя сам по планините през нощта. Коце им каза, че не ми е за първи път такова изкачване през зимата. Тогава бях на 15 години, а Мина беше хубаво момиче. Тя ми даде телефона си с обещание да се чуем в София. Ние още нямахме телефон и не и се обадих, така приключи тази история.
От детството ми има още една една, по-паметна. Двама, с моя по-малък приятел от махалата Емил /Пижо/, отидохме през зимата на ски до хижата. Карахме на Дамския улей над езерото до хижата. Сами си утъпквахме пистата, като се изкачвахме на стълбички. Тия дни на хижата имаше и един доктор, който също беше със ски и караше с нас. Така минаваха дните - на пистата, вечер - в хижата. До нещастието с Пижо, който си счупи крака. Тогава карахме ски с баки и лангремени, нямахме автомати на ските. С доктора направихме импровизирано обездвижване на крака и с шейната на хижата започнахме транспорт до Боровец. Разстоянието е доста дълго, но Пижо стоически търпеше болките. Най-после стигнахме до Самоков и го оставихме в болницата. Това е първата ми спасителна акция. Бях на 16 години. След този случай Пижо не повтори опитите със ски.
А на мен Мусала ми ставаше любимо място. В планината може да научиш много за живота.
Направихме една екскурзия с единият ми вуйчо - Методи и неговите приятели Тошко и Кирчо до хижа Белмекен от Костенец. Тогава се научих как да се пазя от овчарски кучета. Хващаш един дълъг клон и го влачиш след себе си. Кучето не смее да те доближи.
Качването до хижата е доста дълго. Минава се през гора и поляни с много овце. Тогава ги имаше по планините.
С родителите ми правехме често екскурзии до Партизанска поляна над Рилския манастир. Пътувахме с камион на фабрика "Малчика", където работеше майка ми. Оттам се виждаха високите върхове, които не знаех как се казват и не предполагах, че след време ще имам много изкачвания по тях.
Често ходехме и на Витоша за по една вечер. Никога няма да забравя едно такова зимно отиване до хижа Камен дел със съученици от техникума, в който учех. В столовата на хижата от тавана капеше вода от изпаренията, беше много неуютно, но спалните бяха добри и топли. Там се запознах със Стела. Беше от другия клас, но дошла с нас в планината, защото и нея нещо я привличаше там. Връзката ми с нея не продължи дълго, в техникума имаше много малко момичета, повечето бяхме момчета.
По това време домакинът на техникума ни, бай Пешо - голям планинар и планински водач, организира екскурзионно летуване в Пирин. С маршрут от хижа Гоце Делчев през Безбог, Демяница, до хижа Вихрен. Това беше първата ми среща с Пирин. А от бай Пешо научих много за планините по принцип - за ходенето, за опасностите, които крият планините и много други неща. Изкачихме връх Безбог, Полежан, Типиците, Тодорка и Вихрен през Кабата. Бай Пешо ни разказваше за алпинистите и за стените, по които се катерят. Тези 14 дни ме запалиха още повече за планината, вече не ми се ходеше сам. След време видях в една обява, че туристическо дружество "Еделвайс" организира курс за млади алпинисти. На съответната дата отидох в дружеството, което се намираше на ул. "Асен Златаров". В залата имаше двама души - единият Кольо Панагонов, другият - Петър Сфидосов. Попитаха ме какъв искам да стана - ориентировач или алпинист. Панагонов организираше курс за ориентировачи, а Пешо за алпинисти. Аз се записах при Пешо. Така започнах да посещавам курса по алпинизъм, който имаше един път седмично теоретични занимания в залата на дружеството, а в неделя - практика на скалите на Комините на Витоша или на Лакатник. Така започнах с организирания алпинизъм, в 1964 година, през есента.
Провокира се интересът ми, срещи с нови хора в курса, въжета, катерене, всичко ми беше непознато. През зимата на 1965 направихме лагер на хижа "Вихрен" и се изкачихме през Джамджиевия ръб до върха, което си е едно постижение за млади алпинисти, каквито бяхме тогава. По време на същия лагер преминахме и траверса на Кончето, по него тогава нямаше парапети. Направихме и траверса от Вихрен през Дончови караули до Тодорка.
За мен това беше първият зимен алпийски лагер и запознаване със зимен Пирин. Предното лято бях там с бай Пешо и ми беше познато, но зимата си е друго. Зимата мина, дойде лятото - летна алпиниада на Мальовица. Още не бях се изкачвал на върха на Мальовица и това се случи тогава по туристическата пътека през Еленин връх. В клуба имаше и по-стари алпинисти, един от тях беше Христо Йонков /Ричо/. Той видя в мен надежден партньор и ми предложи да изкачим заедно Черната стена, която се славеше със своята трудност от 6-та категория /тогава туровете имаха категории от 2 до 6/. През цялото време водеше, а аз - втори. Накрая Ричо ме похвали и каза, че съм се справил много добре по стената. Това беше първото ми изкачване на голяма стена.
В София имаше Градска школа по алпинизъм към Градския съвет на БТС и вечер след училище и след работа започнахме тренировки във физкултурни салони на различни училища. Събота и неделя ходехме на Лакатник или Комините да катерем. Започнах и курсовете за професионални шофьори към ДОСО /Доброволна организация за съдействие на отбраната/, те продължиха осем месеца и станах професионален шофьор. Постепенно дойде зимата и по плана на Школата през декември имаше зимен лагер на Мальовица. Пътувахме от София. Имаше много сняг, но стигнахме до хижата на 14 декември. На следващия ден по стената на Куклата имаше двама алпинисти, които тогава не познавах. Те нещо закъсаха и по-старите алпинисти от нашата школа им помогнаха да слязат. Новобранците гледахме и се учехме. Така премина 15 декември, легнахме си по-рано по наровете на втория етаж на хижата, защото на следващия ден ни предстоеше да преминем през траверса на Петлите, от връх Мальовица до Злия Зъб. С единия от закъсалите на Куклата - Тодор Кузев от Пловдив, се срещнах след много години - чак през септември 2011г., когато бяхме на Мальовица на среща на ветераните алпинисти и го видях за първи път след 46 години. Остарял, но с бодър дух, какъвто може да има само един алпинист. Поговорихме за много неща, той знаеше за мен от разкази на други наши общи приятели. Обещахме си да се виждаме всяка година на тези срещи. С другия - Гошо Захариев от Смолян, се виждахме често по алпиниадите след това и се познавахме добре.
Лавината на Орлето 1965 г.
В 6 часа на 16 декември 16 алпинисти тръгнахме от хижата към връх Мальовица, оттам по ръба през Петлите и Орловец трябваше да стигнем до връх Злия зъб. Всички, начело с директора на школата Тодор Николов и майсторът на спорта инж. Михаил Угляров, бяха добре подготвени. Най-младите бяхме ученици - аз - на 18 и 17-годишният Чавдар Костадинов. Единствената жена в групата бе Мария Тутурилова. Групата бе от елита на софийския алпинизъм. От всички дружества бяха събрани най-добрите. Ние тренирахме в тази школа.
В Мальовишкия циркус и над Елениното езеро се заизнизва колоната ни. Времето сякаш беше замръзнало в студената ветровита утрин. В този момент аз бях четвърти поред в колоната. Когато бях на ъгъла на серпантината, погледнах часовника си - показваше 8.10ч. И точно в този миг целият снежен склон, на който бяхме всички, тръгна надолу. Снегът падна надолу и се завихри от отсрещния склон, като затрупа много дълбоко групата. Всичко стана толкова неочаквано и бързо, че никой нямаше време дори да извика. Има огромни лавини, които падат повече от 20 минути. Тази лавина бе едва 79 м. висока и 57 м. широка, обща кубатура сняг – 1403 м. Свлече се само за десетина секунди, а погуби 11 души. Няма друг такъв случай в световната планинарска история.
Имах късмет, че бях затрупан в снега само до кръста, включително и едната ръка. С пикела в другата, успях да се изкопая. Темпуратурата беше около 10 градуса под нулата, духаше студен вятър, а снегът бе твърд и ни затискаше като бетон.
Огледах се, но не видях никого от останалите. Първата ми мисъл бе да се спасявам, явно се е задействало чувството ми за самосъхранение. Тръгнах надолу по снега, но само след пет метра стигнах до двама алпинисти от групата - Георги Стоянов и Емил Станчев, които като мен опитваха да се изровят. Георги беше с разсечено от пикела лице, от раната му течеше кръв. Издърпах го и между краката му се показа човешка глава. Беше на Георги Топалов. Разровихме снега около нея и понеже Гошо беше в съзнание, каза: "Дишам, търсете другите". Успяхме да извадим жив още само Петър Варненчек. Това сме петимата, които оживяхме. Спомените оттогава са живи. Никога няма да забравя показващия се от снега крак до коляното. Още мърдаше, докато изравяхме тялото, спря да шава. Час и половина правихме изкуствено дишане на инж. Михаил Угляров, но напразно.
По решение на петимата Георги Стоянов, чието лице продължаваше да кърви, тръгна да търси помощ към хижата. Около час и половина-два след това дойдоха спасителите от хижата и школа "Мальовица".После ми разказваха, че ги намерили много надълбоко, повече от 5 метра под снега. Мария и Иван които бяха гаджета ги намерили прегърнати и много други подробности. Петимата слязохме до школата. От София пристигнаха три хеликоптера, имаше много журналисти, но не се писа нищо за лавината. Чак след Нова година в първия брой на новия вестник "Поглед" излезе една статия, в която журналистът Георги Масларски разказваше от негова гледна точка нещата и обвиняваше БТС.
Огледах се, но не видях никого от останалите. Първата ми мисъл бе да се спасявам, явно се е задействало чувството ми за самосъхранение. Тръгнах надолу по снега, но само след пет метра стигнах до двама алпинисти от групата - Георги Стоянов и Емил Станчев, които като мен опитваха да се изровят. Георги беше с разсечено от пикела лице, от раната му течеше кръв. Издърпах го и между краката му се показа човешка глава. Беше на Георги Топалов. Разровихме снега около нея и понеже Гошо беше в съзнание, каза: "Дишам, търсете другите". Успяхме да извадим жив още само Петър Варненчек. Това сме петимата, които оживяхме. Спомените оттогава са живи. Никога няма да забравя показващия се от снега крак до коляното. Още мърдаше, докато изравяхме тялото, спря да шава. Час и половина правихме изкуствено дишане на инж. Михаил Угляров, но напразно.
По решение на петимата Георги Стоянов, чието лице продължаваше да кърви, тръгна да търси помощ към хижата. Около час и половина-два след това дойдоха спасителите от хижата и школа "Мальовица".После ми разказваха, че ги намерили много надълбоко, повече от 5 метра под снега. Мария и Иван които бяха гаджета ги намерили прегърнати и много други подробности. Петимата слязохме до школата. От София пристигнаха три хеликоптера, имаше много журналисти, но не се писа нищо за лавината. Чак след Нова година в първия брой на новия вестник "Поглед" излезе една статия, в която журналистът Георги Масларски разказваше от негова гледна точка нещата и обвиняваше БТС.
Ние се върнахме в София с една газка. Прибирах се у дома в полунощ, и си легнах, без да кажа нищо на родителите си. Едва след два дни, когато около погребението на загиналите в София се заговори за трагедията на Мальовица, баща ми разбра, че активно се занимавам с алпинизъм. Погребението беше организирано, като всичките 11 гроба бяха един до друг в наречената по късно "алея на алпинистите". Така се разделихме с нашите 11 приятели – ТОДОР, МИХАИЛ, ТОНЧО, МАРИЯ, ИВАН, АЛЕКСАНДЪР, ХРИСТО, ВУТО, КРАСИМИР, ЧАВДАР и КОНСТАНТИН.
Продължих ученето си в механоелектротехникума на ул. "Стара планина" в София. В последния, четвърти курс, през пролетта завърших с диплома за електротехник, като едновременно с това изкарах и курса за професионални шофьори към ДОСО. Тогава имаше такава школа и само в нея се правеше подобно обучение за категория С.
Последните дни на декември заминах за хижа "Мусала" при моите приятели хижарите, за да посрещна там Новата 1966 г. Бях във ваканция и останах повече дни горе, а в София се пуснал слух, че нещо съм „изперкал”, но след завръщането ми всичко се изясни. През зимата явно съм наблегнал повече на ученето, защото не си спомням нищо за алпинизъм в планините.
Есента ме взеха в казармата и служих 2 години и 2 месеца в София, Сливенския балкан над село Шехово и Варна до Галата. Карах различни камиони, включително и цистерна за бензин, изминал съм повече от 100 000 км. Беше интересно и времето минаваше бързо. С пушка дори тогава не стрелях. А и бях в такова поделение - КЕЧ. За годишнината от падането на лавината ми дадоха няколко дни отпуск, за да присъствам на панахидата, която се състоя на хижа "Мальовица".
Малко преди края на казармата, използвах предимството, че мога да кандидатствам за висше образование. Дадоха ми една седмица отпуска. Характерът на любопитството ми към света на науката ме отведе към географията. Изкарах добра оценка на приемния в СУ, но бала не ми достигна за да вляза.
С есента на 1968г. дойде уволнението.
Последва го съобщение, с което ме "канеха" на работа. И то не къде да е, а в завода - гордост на социалистическата индустрия - "Кремиковци". Това, което се говореше за него с патос, нямаше нищо общо с действителността.
Като разбрах къде ме праща разпределението, се отровиха младежките ми илюзии. Непослушен съм, отказах, заради това, което видях, като ме заведоха до работното ми място. Това беше стан 2000, по него минаваше прокатното желязо, то беше толкова горещо и червено, че ми изглеждаше прозрачно. Трябваше да сменям горещите до червено електромотори на прокатния стан. Отказах да работя в токсините, но държавата не ми прости. Осъдиха ме да платя солидна сума, понеже съм завършил техникум и не искам да работя в Кремиковци. Спомоща на баща ми платихме и така се освободих от разпределението. Вярвах, че може да се намерят други варианти. И ги открих. Започнах работа в ЗММ в София, като електротехник. Тогава този завод произвеждаше стругове и други машини, аз работех в цеха за производство на стругове, като техник по поддръжката на машините, беше интересно, научих много повече от колкото в техникума. Но, не било дадено да продължа и в него. А и все ме теглеше планината. Един ден поисках отпуска, за да участвам в алпиниада. Отказаха ми, понеже нямах 8 работни месеца. Сещате се какъв беше изборът ми. Отидох на алпиниадата и останах работа на Мальовица, Павел Димитров ми уреди да започна работа като шофьор към хотела и ресторанта. Там работеха още двама шофьори Иван от Говедарци и Сашо от Маджаре, те ми помогнаха в ситуацията. Там се чувствах в свои води, т.е. стени. Катерех "Куклата" /пета категория, само една под най-трудната - 6-та/, направих по нея 30 качвания за една година и на много други стени. Това бяха приятни дни, в които срещнах много интересни хора и намерих приятели, с някои от които се срещам и днес. С някои имахме известни разногласия, особено в случаите, когато катерех с техните приятелки. Разбирам ги, и тогава ги разбирах, за мен обаче катеренето беше по важно. А любовта не разбирам като състезание. Все повече алпинизмът придобиваше значение в моя живот. Завършх курс за младши инструктори по алпинизъм. Един от спасителите – Пешо Сфидосов ми каза, че има свободно място в Софийската спасителна служба. През 1970г., през месец май, започнах работа в Софийската планинска спасителна служба. Преди да ми позволят да карам джипа на службата началник на гаража бай Асен ме изпита как шофирам, седна до мен и ми казваше къде да карам като на изпит пред КАТ, явно съм му харесал защото бързо се прибрахме в гаража и джипа вече беше мой. Амбицията ме поведе нагоре. Изкарах всички възможни курсове - скално спасяване, лавинно дело, за спасяване в трудни терени и др. Много интересно беше на курсовете на х.Вихрен за спасяване в трудни терени. Провеждахме различни учебни спасителни акции - скални, за търсене и транспорт с различни спасителни средства, стандартни и импровизирани. Бяхме качили и ски влек с бензинов мотор, с него имахме занимания със ски през юни месец на останалите преспи по Тризъбеца на Тодорка, беше много забавно, да караш ски посред лято в България, когато се прибирах вкъщи със ските хората ме гледаха доста странно. На съседния улей караха скиорките от Славия, вечер бяхме заедно в хижата, но те имаха строг треньор и нямахме шанс. Една година работих в Софийската служба, след това Кирил Петров изглежда е видял потенциал в мен и ми предложи да започна работа в Централата на ПСС. Тогава тя се намираше в двора на Пирогов, там беше и гаража на службата, аз карах един руски джип УАЗ заедно с колегата Трайчо Трайчев, който караше другия джип много често двамата заедно отивахме на спасителни акции. Баща ми купи един Запорожец, защото за друга кола трябваше да се чака още много години. Един прекрасен ден отидох с него в службата и както си карах бавно пред гаражните клетки от едната излезе една линейка Волга на заден ход и ме удари в левия калник, чисто новия ми Запорожец, приплака ми се от яд, шофьора на линейата слезе и видя повредата, каза че е малко и ще се оправи лесно. Веднага отидохме при тенекеджията в този гараж, той с готовност се зае и оправи всичко, в колата имах оригинална боя за поправки, след боядисването не можеше да се разбере, че е имало удар. Така баща ми и не разбра за произшествието.
След кандидатстването в СУ вече не повторих там, но направих няколко опита във ВИФ, неуспешни разбира се. Единият път бяхме около 50 кандидати за 2 места, бяхме събрани в една зала в института на ул. Тина Киркова в София и шефа на катедрата по алпинизъм Георги Атанасов каза, че няма смисъл всички да се качваме на Комините където ще се проведе изпита, защото ще приемат само двама и се знае кои са те. Тогава приеха Огнян Балджийски и Лальо Боров. Аз пак останах извън борда. Бях един от активните алпинисти, на всяка алпиниада взимах награди за най-трудни изкачвания за премиерни изкачвания и други подобни, тогава ги имаше. Продължавах си работата в ПСС имаше много спасителни акции и курсове. Огнян завърши ВИФ и започна работа в Централата на ПСС, неговият характер беше много особен, чуждото мнение не го интересуваше, важно беше какво казва той. Веднъж при един спор за нещо ми каза,че той е с висше образование, а аз не съм и трябва да го слушам. Това ме амбицира и след разговор с Георги Атанасов най накрая дойде и моят ред да стана студент във ВИФ, така есента на1973 г. вече бях редовен студент треньорски профил по алпинизъм.
В Морско око
През 1971г. с Трифон Джамбазов бяхме на международен зимен лагер в Полските Татри. При един от траверсите около Жаби кон 10 алпинисти от различни националности се наложи да слизаме към Словашката част заради лошо време и от там до х. Попрадско плесо, след това Щръбско плесо и с влакчето до Татранска Ломница. С автобус пресякохме границата на Лиса поляна, там нас двамата българи ни оставиха в заставата, защото нямахме никакви документи с нас и другите - немци, унгарци, чехи, поляци нямаха, но тях ги извозиха до хижа Морско око. Много пресен беше още спомена от потушаването на „Пражката пролет” в което взеха участие и български войници, по този начин поляците ни отмъщаваха без да сме персонално виновни за действията на нашето правителство.
1971 г. на Мальовица тур "Народна армия" на Червената дяволска игла.
Казаха ни, че е паднал и е ранен нашия приятел Пламен, който катереше с Любен Донов по тур Народна армия, който е от шеста категория на трудност и решихме да направим спасяване. Проведохме акцията с Ицо Проданов. С руския джип от София до Мальовица стигнахме за час и десет минути, качих го до сандъка, който се намира по средата между Школата и хижата. Бързахме, не знаехме, че е загинал. Разочарованието беше голямо. Познавах това момче, казваше се Пламен Грузовски, заедно бяхме завършили курса за младши инструктори по алпинизъм. Нищо не можеше да се направи. Свалихме тялото му до школата.
1. Пътуването с джипа на Мальовица, месокомбината и виното, готвача Симо и Василев, Кюстендил и пътуванията ми, запознаването с академици и Тута и Веселка, Златната рибка и кардана на джипа.
На старо либе как се кумува...
От работата ми на Мальовица като шофьор не мога да се оплача. Беше много интересна. Директор на хотела и ресторанта беше Методи Василев. Неговото ръководство се различаваше от това на другите хотели. Приел го бе като личен и се грижеше за него много добре. По това време, за първи път на Мальовица, дойдоха западногермански туристи, организирани от фирма "Некерман". Туристите и особенно туристките се пазеха много стриктно, но въпреки това един ден с едно момиченце излязохме в планината. Заведох я на Еленино езеро и на връщане минахме по една пътека през едно малко езерце над Втора тераса. Много и хареса, но като се върнахме долу и на нея се караха и на мен и не повторихме. Всичко в хотела и ресторанта се държеше на високо ниво. Главният готвач Симо също си знаеше работата. Ще ви издам как се снабдяваше с хубаво месо, с което правеше известните си „вретена” /много тънка пържола с подправки, навита на истинско дървено вретено, след това печена на скарата/.
Изпращаше ме в месокомбината в София, като в джипа имаше 10 бутилки вино. Влизах в комбината, на кантара мереха общата тежина на джипа и записваха. На излизане към тези килограми се прибавяше и тежината на купеното месо. Далаверата ставаше с тежестта на бутилките вино, които давах на месарите, те ми избираха най-хубавото месо, което си плащах, плюс още месо, колкото тежаха бутилките. Така се прибирах на Мальовица с по 10-15 килограма повече месо. Ясно, че оставаше и за мен, с него си правехме шишчета на огньовете. Барман на бар „Шишарка” беше Кольо, с него често пътувах до София. При едно такова пътуване той ме заведе в един Софийски бар – Луна в центъра на София, тогава за първи път влязох в Софийски бар. Той често ме оставяше да го замествам в бар „Шишарка” по цяла нощ. Беше интересно как от едно бурканче с нес кафе, вместо 60 кафета се правеха 100 и се печелеше доста, но от мен не стана барман, не ме влечеше това. Познавах се добре и бяхме приятели с целия персонал на хотела техниците Милчо и Наско, келнерките Радка, Милка, Таня, от рецепцията Бойка и всички останали. Хранехме се заедно, от ресторанта имаше безплатна храна за всички.
От алпийския клуб "Академик" много често лагеруваха на хижата. Носех горе месо за шишчета. Ставаше много весело на огъня до реката. На един такъв купон се запознах с Тута и Веселка - неразделни приятелки, ходеха с алпинистите от клуба. Няколко години продължи дружбата ми с Тута, срещахме се много често и в София. Любимото ни място беше ресторантът в Ловния парк, там ме познаваха всички келнери. Когато имах нова приятелка, Тута винаги ни канеше в тях и след това ми даваше мнението си за новото ми гадже. Често беше отрицателно.
Много пътувахме заедно. Един път, на връщане към Мальовица, спряхме на "Златната рибка", влязохме за малко в ресторанта. На излизане се бе стъмнило. Като се качихме в джипа, усетих, че отдолу има нещо. Слязох, и какво да видя - един мъж нещо правеше под возилото ни. Скарах му се, но той не искаше да излезе. Казах, че ще го сгазя, и запалих мотора на джипа. Видях го, че избяга в тъмното. Слязох отново и прегледах отдолу всичко. Крадецът се опитал да свали единия кардан, не намерих болтовете и гайките и се наложи да се прибера с един кардан до Мальовица. На следващия ден оправих всичко.
Директорът имаше млада, хубава жена и много често пътувахме заедно четиримата. Ходили сме до Кюстендил няколко пъти, горе на Хисарлъка, до неговото село в Северна България и на други места. По крайпътните заведения, където спирахме, не ми даваше да плащам нищо, поемаше разноските ни напълно. Бях приятел с другите двама шофьори Сашо от Маджаре и Иван от Говедарци. Техниците по подръжката също ми бяха приятели, келнерките в ресторанта също. Лятото отидохме с джипа на Предела където имаше празник - Пирин пее. Тута спеше при мен, в моята стая в бараките, където живееше част от персоналът на хотела. Беше студентка по химия. Това ми помогна много, когато като студент във ВИФ учех биохимия и не разбирах нищо от валентност и въобще от химия. В техникума тази наука я нямахме. С Тута пътувахме много често и по-късно със заза. Ходехме до Пирин, на х."Дамяница" при Димитър Бърдарев, който тогава беше домакин на хижата, нощувахме при Тони, Рени и Ирина в Банско. При едно от пътуванията ни с нас беше и Ванчо Йонков, на който Тута много му хареса и за малко да станат приятели, ако той не беше изчезнал в Щатите, може би това щеше да се случи. Заедно с Любо Савчев от Враца изкарахме няколко дни на старата хижа "Ком" в Стара планина.
Така минаха няколко години, бяхме добри приятели. Аз имах някакви тайни надежди, че това приятелство ще прерастне в нещо повече, но след една нощ, която прекарахме на база "Тинтява", аз бях с една приятелка, а Тута с Пешко Кривошиев. Там се запознаха и решиха да се оженят. Поканиха ме да им кумувам заедно с Рени от Банско. За мен беше много трудно, но направихме сватбата в Пампорово и намалихме пътуванията по страната. Родиха им се две деца - Таня и Петьо. Живееха щастливо, но след няколко години Пешко почина внезапно и Тута се откъсна от живота, спряхме дори да си говорим по телефона.
1. Зимна алпиниада на Вихрен, Снежана Томова, Краси и Зоя от Планинец.
На една зимна алпиниада на хижа Вихрен се запознах с Краси и Зоя от алпийския клуб Планинец. Те бяха ученички от търговската гимназия и току що започваха да се занимават с алпинизъм, това беше перз зимата на 1971 година, аз вече работех като планински спасител в Централата на ПСС и в техните очи съм изглеждал като нещо голямо. Краси беше с хубава черна коса, а Зоя беше с руса. Снежана Томова, която познавах от БТС ме запозна с тях. Те спяха в малката хижичка в една от стаите, а ние спасителите в съседната. Изкарахме няколко чудесни вечери и след това вече бяхме приятели. На алпиниадата те не катереха, защото бяха още нови алпинистки. Аз направих няколко траверса включително и този през Кончето, нямаше никакви инциденти и се прибрахме в София. С Краси връзката ми продължи около две години. Срещахме се в София, ходехме си на гости, запознах се с майка и. Веднъж с Тута трябваше да пътуваме до Търново и реших да взема и Краси. Майка и не се съгласи веднага и се наложи с Тута да я убеждаваме дълго. Накрая я убедихме и тримата направихме това двудневно пътуване до Търново. Така Тута я опозна по отблизо, както и друг път съм казвал, тя имаше този навик да опознава моите гаджета и след това да ги коментира с мен. За Краси беше много внимателна и предпазливо ми говореше, явно виждаше че отношението ми е по особенно. И аз чувствах нещо по различно от друг път. Краси много ми харесваше и имах чувството, че и тя ме харесва. Така минаваха дните и след година те със Зоя завършиха училище и започнаха работа в една банка. Оказа се, че на същото място работи и една друга моя позната, която им стана шефка. Тя беше съпруга на Людмил от туристическото дружество Еделвайс, където аз бях член на алпийския клуб. Често ходехме и по планините, на Комините на Витоша, на Лакатник. На една алпиниада на Враца реших да мина по нов път и за мен, не по традиционния през Мездра. Със запорожеца ми от Лакатник с Краси се насочихме през село Миланово. Не бях минавал от там и новото винаги ми е било интересно. По пътя нямаше никакво движение, между Миланово и Згориград не срещнахме нито една кола. Често спирахме, природата беше чудесна и като до теб е любимия човек е още по хубаво, така за няколко часа стигнахме до скалите на Вратцата. Там се установихме на палатковия лагер с другите алпинисти. Аз през деня катерех, а вечерите бяхме заедно с Краси. Никога не съм обичал лъжите, а още по малко да ме лъжат мен. След края на алпиадата се завърнахме в София. Един ден по телефона в Централата ме потърси Зоя и искаше да ми каже нещо важно. Трябваше да се срещнем на Руски паметник. Когато отидох на срещата там беше и Краси, Зоя ни остави сами и Краси ми каза, че е бременна и трябва да се оженим. Останах като гръмнат, защото аз винаги съм бил предпазлив в контактите си. Казах и че не е възможно това нещо, защото винаги съм я пазел. Тя настояваше на своето, защото много искаше да се оженим. Аз не бях готов за такова нещо, още ми беше рано според мен. След като при пас дойде и Зоя разбрах, че само са искали да ме предизвикат, да ми видят реакцията, нямаше никаква бременност. Много се разсърдих и след това намалихме срещите си. Така завърши тази история продължила две години.
2. Акцията за Башев - Пешо Сфидосов и мъглата с шейната – 12.12.1971 г. заедно с още трима скиори единия го намираме след седмица във вододайната зона над каменното
За мен тази акция е една от първите по големи и мащабно организирани акции за търсене. След тежък декемврийски, мъглив и студен ден на база Алеко се прибрах с руския джип вкъщи в Модерното предградие към 18.00 ч. Малко след това на вратата се звънна и какво да видя, Трайчо с другия джип, каза ми че има акция за търсене на Министър Башев и трябва веднага да съберем колкото може повече спасители и да се качим на Алеко. Тогава нямахме дори и домашни телефони и трябваше да ходим от къща на къща при колегите спасители. Двата джипа се напълниха и потеглихме за Алеко. Вече се беше стъмнило, имаше гъста мъгла и духаше вятър, температурата беше много ниска. Горе се разделихме на групи по няколко спасители. Акцията от страна на ПСС се ръководеше от Петър Москов, който беше безспорен авторитет сред спасителите. Аз с колегата от Алеко Петър Сфидосов трябваше да обиколим през платото с малката моторна шейна „Актив” и да търсиме следи от Башев или него. Мъглата беше толкова гъста, че не се виждаше на два метра нищо, Дори да минехме близо нямаше да може да го видим, но продължихме през цялата нощ. По едно време стигнахме до един кол от маркировката между Черни връх и х. Кумата, те имаха номерация. Казах на Пешо кой номер е кола и той предложи да се приберем на Черни връх малко да се стоплим. Това беше на равно място и без да се усетим сме потеглили в обратна посока към хижа Кумата, това с моторна шейна в тъмното и мъгливо време не се усеща. Разбрахме, че сме в грешната посока чак като видяхме гората, а наЧерни връх няма гора. Така се озовахме в хижата, вътре имаше алпинисти от армията водени от Енчо Петков които се готвеха да излязат за търсене. Бяха мобилизирани много различни служби за акцията. След като се стоплехме малко отново излязохме с шейната с Пешо, потеглихме директно през вододайната зона на зиг заг като пресичахме цялата зона на платото, от едната маркировка до другата. Не можахме да забележим следи, само от посока на х.Алеко в небето се виждаше голямо сияние в тъмното небе. Оказа се, че докато ни е нямало са дошли военни с мощни прожектори, които осветяваха цялата писта над хижата. Бяха докарали и войници от някакво поделение, като ги вдигнали по тревога. Войниците помислили, че е учебна тревога и някои от тях даже бяха обули обувките на бос крак. Като видяхме това, горе при кучешкия студ се наложи да спасяваме тях от измръзване, много от войниците бяха свалени в базата за да не станат жертва на студа. Имахме съмнения, че загубването и станало в посока вододайната зона и там бяха съсредоточени всички наши сили. Чак късно през нощта към 3-4 часа започна претърсване и на останалата част от района към Меча поляна и под Резньовете. Така беше открито тялото на Башев от един от нашите колеги – Коце малко след Меча поляна. Следите му ясно си личаха, на няколко пъти беше падал и пак се е изправял и се е движел в посока Алеко, явно привлечен от сиянието над хижата от прожекторите. Веднага бяха извикани и докарани лекарите, които бяха вече горе, но смъртта явно е била вече настъпила, въпреки, че те се опитваха да правят реанимация и веднага го занесоха до хотел Щастливеца където беше щаба на акцията. Въпреки усилията на толкова много спасители акцията завърши трагично, загина един планинар, който добре познаваше района, но надцени възможностите си в това лошо време и тръгна сам в мъглата, загубва се някъде около двата Резена и слиза надолу между тях, като се озовава в гората тръгва към Алеко, но силите му не достигат и загива от изтощение. Години след това имаше слухове, че е убит и поставен там, защото нещо не се разбирал с Тодор Живков. Моето мнение е, че това си е един нещастен случай нямащ нищо общо с убийство. Същата вечер бяха изчезнали трима скиори, които тръгнали от Черни връх към Алеко със ски. Спасителите тръгват да ги търсят, без да знаят, че го няма и Башев. Намират двама от тях около дупката под върха и ги свалят в базата, тогава разбират, че го няма Башев и започва голямото търсене. Третия от групата скиори го намерихме следващата неделя под един бор във вододайната зона малко над Каменното здание. Така завърши тази акция.
3. Падането на Васко на тур 8 конгрес на Враца и тролея за свалянето му, 1971 г
Това което ще разкажа тук е първият ми случай за сваляне на загинал алпинист от Врачансите скали. На една от поредните Ботеви алпиниади, аз бях дежурен спасител и поста ми беше на ръба, над туровете 8-ми конгрес на БКП и тур Безинги. Времето беше чудесно и по скалите имаше много катерещи алпинисти. Малко след обяд ми съобщиха, че има паднал алпинист на тур 8-ми конгрес. Както си бях на ръба над тура започнах веднага да слизам към местото на падането. Със себе си не носех нищо, исках първо да видя какво е станало и да окажа първа помощ. Така без въже слязох по скалата до момчето, това беше Васко от алпийския клуб Алеко. Той катереше с Владо Марянов, който го е задържал, но при падането Васко се беше ударил в скалите смъртоносно. Висеше на въжето безжизнен, а Владо беше на площадката под него. Съобщих му, че вече не може да се направи нищо за спасяването на Васко. От поляната под скалите вече към мен се катереха и други спасители носейки въжета. Организирахме един дълъг тролей с въжето от мястото където беше Васко до земята и по него започнахме да спускаме тялото му надолу. Акцията приключи много бързо и слязох долу. Там ми се скараха, че съм тръгнал от горе без да съм вързан и осигурен. Аз обаче бях млад и сигурен в себе си, замълчах си, да не става скандал. Това го запомних и повече не катерех без да съм вързан с нъже.
4. Курс трудни терени на Вихрен юни 1970 г. и намирането на Павел в Казана, паднал с лавина през януари
Курса се провеждаше по обичайната си програма. Бяхме провели вече всички учебни акции. Оставаше само нощната, която винаги се провеждаше последна, като най-трудна. Тръгнахме по „тревога” през нощта от хижа Вихрен и по пътеката стигнахме до Джамджиевия ръб. Катерехме се малко по него към върха и на един от улейте към Казана започнахме спускането на „пострадал”със съоръжение „Маринер” с горна осигуровка с въжета. Така преминахме през Горния Казан и се насочихме към Долния. Когато слязохме на равното вече се разсъмваше и видяхме в снега една раница. Опитахме се да я вдигнем, но нещо я задържаше. Разкопахме с пикелите и под нея открихме тяло на човек. Веднага съобщихме на Петър Москов, който беше ръководител на курса и се намираше на хижата, а аз ръковедех тази учебна акция. Той се обади до милицията в Разлог и съобщи за това, че сме намерили труп. Това беше момчето, което беше изчезнало още на 2 януари при падането на лавина и не можахме да го намерим през зимата. Тогава неговият приятел отива до заслона в Казана и там очаква помощ. Намират го на третия ден алпинисти, напълно без сили, но жив и им казва за лавината. След падането и продължава да вали сняг и нищо не личи от падналата лавина. Положението на тялото беше по лице към земята по корем и раницата на гърба, така го е затрупал снега и е загинал. Следователите от милицията пристигнаха само да хижа Бъндерица и казаха да го сваляме ние, те там ще го видят, случая беше ясен за тях. От там вместо мнимия „пострадал” сложихме тялото на момчето в Маринера и продължихме транспорта надолу към хижата. След два часа приключихме на хижа Бъндерица. Така след шест месеца прекарани в снега тялото на момчето вече беше прибрано.
Пътуването с Пенчо до Словакия и курса там 1971 г.
От ръководството на ПСС взеха решение аз и Пенчо Бабукчиев да заминем на курс на чехословашката спасителна служба, който щеше да се проведе във Високите Татри. Запорожеца ми беше още нов и решихме да заминем с него. Уредихме документите за пътуването с помощта на съпругата на Пепи, която работеше в Бюро Пирин към БТС. Преминахме без проблеми през Румъния, от Видин взехме ферибот за Калафат, за първи път се качвах с кола на такова нещо. Преминахме през Унгария, Будапеща и се озовахме в Словакия в Татрите. Курса се провеждаше в една затворена долина в малко хотелче „Слезки дом”, местните спасители ми уредиха да се качиме със заза, защото иначе беше забранено за коли. На курса имаше и от други спасителни служби, германци, поляци. Това за мен беше първо излизане по линията на спасителната служба и участие в такъв курс. Имаше теоретични и практически занимания, езикова бариера нямаше, разбирахме се много добре, а Пепи знаеше малко немски и влязохме в контакт с двамата немци от ГФР, Оберсдорф Ото -големия и Ото -малкия. Те ни разказаха как е при тях и се разбрахме да им отидем на гости. След две години и това можа да се случи, но за него ще разкажа когато му дойде времето. Научихме някои нови неща от курса, словаците бяха по напред от нас, имаха нова техника и машини. Последния ден от курса се изкачихме на най-високия връх на Татрите – Герлах, като започнахме от „Слезки дом”, а слязохме по една друга долина, така видяхме голяма част от Татрите. След края на курса ни връчиха дипломи, това беше моята първа диплома от чужбина. Прибрахме се отново през Унгария и Румъния и понеже новото винаги ме е привличало, този път решихме да минем през Букурещ и моста на Дунава до Русе, защото през Югославия не можеше, за там се искаше западна валута каквато нямахме. Така завърши това мое първо пътуване с кола в чужбина, не знаех, че след него ще има още много подобни и с по хубави коли.
10. Кавказ и изкачването на Шхелда 1972 г. по тура на Кропф Ванчо, Методи, Лальо и Митко Дончев, заслона
Немецкии ночлег.
От отбора по алпинизъм бяхме в Кавказ за изкачвания. Нощувахме в алпийския лагер Адил Су в подножието на Кавказ. За първи път бях в такава голяма планина с вечни ледници. При едно излизане в планината по долината видяхме големите стени на Шхелда която впечатлява със своите 2000 метра височина и многото сняг по нея. В дъното на долината се вижда връх Щуровски и в дясно Ушба, все известни върхове. Бяхме подготвени за изкачвания и взехме решение една от нашите групи да изкачи Шхелда по Тур Кропф, а другата по Тур Гарф. Двата тура са по северната стена и са много дълги. С целия необходим инвентар отседнахме на бивака „Немецкий ночлег” той представлява един голям дървен сандък разположен в горната част на ледника под Шхелда и Ушба. В него бяхме се излегнали всичките българи, когато рано сутринта отвън се потропа и се появиха няколко руски алпинисти, които искаха да влязат на топло, защото отвън духаше и валеше сняг. Вътре стана много тясно, те се връщаха от изкачване на Щуровси и бяха премръзнали, оказахме им помощ с топли напитки. Според тях времето още днес ще се оправи и е подходящо за изкачвания. Така едната наша група от трима души, водена от Джамбо решиха та започнат изкачването и излязоха от заслона. Ние изчакахме още един ден и една нощ в този сандък. На следващия ден вече не валеше сняг и нашата група от пет души, Методи Савов, Димитър Дончев, Лальо Боров и аз, водени от Иван Вълчев, започнахме изкачването на стената. Тя не беше много трудна технически, но има доста опасни пресичания на улеи и колуари. Редуваха се скални пасажи и ледени полета. Петимата се разбирахме много добре, всеки си знаеше задълженията в групата. Така измина първият ден по стената. Аз за първи път катерех по такава голяма стена. Не срещах някакви трудности, но мащабите впечатляват. Направихме един бивак но средата на стената и изкарах първата си нощ на голяма стена. На сутринта продължихме изкачването, като Иван водеше, а ние всички катерехме след него, на места на взаимна осигуровка. Трудността на стената и в горната част беше същата като в долната, скални, ледени пасажи и този ден премина в непрекъснато катерене. Вечерта вече бяхме на билото на планината. Направихме няколко рапела в източна посока по пътя на слизане и се наложи да бивакуваме отново защото се стъмни. На сутринта подължихме спускането, то е между Ушба и Шхелда. От основата на Ушба започва изкачване и се стига до превала между Щуровски и Ушба. Гледката към Ушба беше впечатляваща, за първи път виждах ръб на който и от двете страни има снежни козирки образувани от вятъра. От този превал през един ледник се слиза до заслона. Това ни отне целия ден и се наложи да нощуваме в дървения заслон още една нощ. На сутринта тръгнахме за лагер Адил Су, доволни от успешното изкачване. Долу вече беше се прибрала и другата група алпинисти и те бяха завършили изкачването си успешно.
11. Строеж на база Алеко 1971 г. - Петър Сфидосов, бай Христо от Маджаре и арх. Масларски.
Вече бях започнал работа в Софийската спасителна служба. Тогава нейн ръководител беше Стефан Камбуров, с него непрекъснато пътувах по Витоша и околните планини. След загиването на Башев излезе едно министерско постановление 104-то, в него ясно се казваше, че държавата отпуска пари на БЧК за строеж на нови бази на Планинската спасителна служба. Една от тези бази беше Алеко на Витоша. Проектант стана арх. Масларски, който беше и началник на Софийския отряд на ПСС. След одобрението на проекта започна строителствата на базата, на мястото на най-старата хижа Алеко. С Камбуров често пътувахме до строежа, най активно с него се занимаваше Петър Сфидосов. Цялата дървения по базата се изработваше от една работилница в с. Маджаре от майстора Христо. Дограмата, ламперията, пейки, стълби всичко това го изработиха неговите майстори от много качествен материал. Често ги посещавахме с Пешо в работилницата в селото. През времето на строежа на базата доброволните спасители нощуваха в хижа Алеко при домакина бай Марин, стая номер 8. За една година базата беше готова, взехме няколко двуетажни легла от хотел Щастливеца и се обзаведоха една стая с осем легла една с четири и едно малко апартаментче. То представляваше малка стая и една кухничка, в него щеше да живее щатния спасител. Пешо започна там своя нов живот, ожени се родиха му се две момичета и изкара доста години на Витоша като щатен спасител. Имахме много незабравими вечери , една от тях щеше да бъде на базата ни на Черни връх през зимата. От Алеко тръгнахме с новият Сноутрак, караше го Трайчо, вътре бяхме няколко души, а горе ни чакаше Жени. Заобиколихме вр. Капаклиевец и във вододайната зона изведнъж едната верига на машината падна. Беше тъмно и нямаше как да направим ремонта. Едното от момичетата Ели, която беше ски учителка към Балкантурист беше леко облечена. Всички решиха да се завърнат до Алеко пеша, а аз и Ели останахме в машината. По едно време стана много студено, наложи се да се гушнем за да се топлим и така изкарахме до сутринта. След това пристигна Иван Чалъков с неговата машина и направихме необходимия ремонт на веригата. Тази зима се научих да карам моторна шейна. При един от първите ми опити излязох сам с шейната над хотел Щастливеца към платото. На Витоша времето се мени много бързо, така стана и тогава. Падна гъста мъгла, не се виждаше на един метър напред. Карах шейната и не знаех къде съм. Нямах радиостанция с мен, почти се бях загубил. Не можах да намеря обратния път до базата. Прецених, че е по добре да оставя шейната и пеша да се прибера. Когато се прибрах в базата и разказах това нещо си мислех, че ще ми се смеят, но никой не каза нищо подигравателно. Даже Трайчо ме похвали, че съм постъпил правилно. Все пак това беше първо мое самостоятелно каране на шейна в мъгла. Бях млад, имаше още много да уча. На другия ден прибрахме шейната от платото. Няколко години по късно се направи ново разширение на базата с гараж и работилница и едно помещение над тях. Това беше вече дело на новия началник на Софийската служба Петър Деничин. Трябва да споменем и заслугата на майстора, който направи механата – дядо Фоки, камината, която ни топлеше толкова време е дело на Благо - брат на Райчо. Отоплението беше на електричество и нафта, всичко беше евтино тогава. Не ни правеше впечатление, че няма никаква топлоизолация, печките работеха денонощно. След промените в страната настъпиха промени и в Службата, заговори се за икономии, те бяха неизбежни. Така построена базата просъществува 40 години и служеше на Софийските спасители. 2010 година се взе решение да се събори и на нейно место да се построи нова съвременна база. Една фирма на планинския спасител Васил Стойков се зае със строежа и за две години беше построена нова съвременна база с топлоизолация, модерно икономично отопление, нови помещение и един куп удобства за спасителите. Сега всички се радваме на новата база, а по старите си спомняме за старата база Алеко и хубавите моменти които сме имали в нея.
12. Екскурзия с Цецо Ценов и жена му - Величка до Белград със Заза и нишките проблеми с ченча в Ниш.
Цецо беше шеф на ПСС в Окръжния кометет на БЧК и от съвместните ни прояви по планините се познавахме много добре, бяхме станали приятели, познавах и жена му Вили. Намерихме малко валута и решихме да посетим Белград в съседна Югославия. Тогава имах една приятелка Лили, която беше медицинска сестра във Военна болница, беше ни запознала отново Снежа Томова. С Лили често ходехме на гости на Цецо и Вили, така станахме почти семейни приятели, само че ние не бяхме женени. Планирахме да заминем четиримата заедно, но от милицията не дадоха изходна виза на Лили, защото работела при военните в болницата и щяла да издаде нещо... Така заминахме само тримата, аз, Цецо и Вили. Носехме в себе си и български пари които искахме да обменим в сръбски динари. Още в първия голям град Ниш спряхме и се огледахме за банка, тогава към нас се приближи един мъж и ни каза, че той ще ни обмени по изгодно. Ние се съгласихме наивно, още не бяхме се „опарили” от подобни неща, в България нямаше такова нещо по улиците. Той ни заведе настрани в една малка уличка и там му дадохме българските пари, около 100 лв. срещу което ни даде една пачка и веднага си тръгна бързо, като каза, че идва полицията и ние да се скрием. Когато отворихме пачката изненадата ни беше пълна, имаше две истински банкноти само от горе и от долу, останалото беше хартийки. Потърсихме го, но той явно си знаеше работата и се беше скрил. Така наивно и глупаво загубихме малко от парите си. След това сменихме малко в една банка, всеки имаше право да смени по 30 лв. и продължихме за Белград, тогава още не беше построена магистралата и пътуването беше по дълго. Разходихме се в Белград, видяхме доста от забележителностите му. Вечерта си направихме един импровизиран бивак в парка Кале мегдан, който се намира на устието на река Сава с Дунав, никои не ни безпокои през нощта. Белград беше по различен от София имаше западен вид, колите бяха западни, а не като в София само москвичи и лади. Направихме си някои дребни покупки, подаръци за близките и се прибрахме в България.
13. Новата УАЗ – ка и заминаването до Западна Германия, курс на хижа Принц Леополд хаус 1973 лятото.
През лятото на 1973 година получихме нови УАЗ-ки и аз трябваше да карам едната. Беше много по различна от джипа с платнище, удобна с четири носилки вътре и по мощен бензинов двигател. Благодарение на връзките ни със западногерманската спасителна служба получихме покана за участие в техен летен курс за спасители. Взе се решение за участниците – Петър Москов, Пенчо Бабукчиев, Цецо Ценов и аз. Като най-лесен и евтин вариант за пътуване решихме да използваме новата УАЗ-ка. Всичко беше готово за пътуването, паспорти, визи, валута и изведнъж новата кола се развали, нещо стана с двигателя и, започна да пуска вода в картера, маслото ставаше бяло. По това време БЧК имаше гараж и работилница в Симеоново, до околовръстното шосе на София. Там работеха двама монтьори, стария Христо и младия Христо. Закарах колата там и с помощта и на бай Асен, който им беше началик започнахме ремонта вечерта. Продържихме цяла нощ, като разглобихме почти целия двигател, сменихме всички уплътнения и на сутринта всичко беше готово. На другият ден потеглихме защото датите на курса бяха фиксирани и не можеше да закъсняваме. Минахме през Белград, Будапеща, Виена и нощувахме в Мюнхен, срещу Дойче музеум до реката. През цялото време карах само аз, като от време на време спирахме за храна и кафе. Сутринта разгледахме набързо музея, а него може до го разглеждаш с дни, но все пак видяхме ракетите Фау-1 и много други неща. След това заняколко часа стигнахме до Оберстдорф, където вече ни очакваха. По пътя имахме отново проблеми с двигателя, този път с бензиновата помпа, тя като загрееше спираше да работи. Измислихме как да я охлаждаме принудително, слагахме един мокър парцал върху нея и го мокрехме непрекъснато. В Оберстдорф ни заведоха в един автосервиз, където смениха платното на помпата, оказа се че става от един модел форд, даже техниците казаха, че двигателя е почти като фордов. Началник на спасителната служба там беше Гюнтер Мат, който беше идвал предното лято в България и се познавахме. Той ни покани в дома си, живееше в едно малко блокче в центъра на градчето. Тогава беше кмет на това място. От сервиза с мръсните ръце се озовах в една излъскана обстановка, като ме видя жена му веднага ми предложи банята да се измия. На мен ме беше неудобно да не изцапам, толково беше чисто навсякъде. Тя ми даде един препарат за ръцете и след като се измих с друг само напръска мивката и с подвижното душче изплакна и всичко отново стана бяло и чисто. Такова нещо виждах за първи път, у нас все още нямаше такива неща. Нощувахме у тях, имаха една дъщеря, която ни гледаше с голямо любопитство. Ние идвахме от един друг свят, социалистически, а Германия тогава беше разделена на две държави. Момичето беше младо и хубаво и си разменяхме доста погледи, аз не знаех немски, а тя не знаеше български, но езика на любовта е един. Вече имах опит с една германка на Мальовица. Така се стигна до една целувка в коридора и баща и ни видя. Той ме познаваше добре от посещението си в България преди две години. Тогава го водихме със Симо на Пирин, в Рилския Манастир и на Мальовица за да види нашите планини. Той беше основния гарант при приемането на нашата служба в междуародната организация на спасителните служби ИКАР преди две години. Ако това беше станало в България, не знам как щеше да завърши, но там не стана нищо. След това на масата го коментирахме, защото баща и подхвана разговор и каза какво е видял. Пешо знаеше немски и всички разбраха за случката. Направи ми впечатление, че родителите и приеха всичко това като нещо напълно нормално за двама млади хора, а ние се познавахме само от един ден. След този ден още дълги години ми казваха, че е трябвало да си остана в Германия още тогава. Повече не се видяхме с това момиченце, а то беше младо и хубаво. С УАЗ-ката отидохме по една долина, в дъното на която започваше пътеката за хижата Принц Леополд Хаус. Оставихме колата и продължихме пеша по стръмната пътека до хижата. Курса беше на голямо ниво, там за първи път видяхме как става обучението по центрове. Един инструктор е на един център и се занимава само с него, друг е на друг център и обучава курсистите на нещо друго и така няколко центъра. След известно време курсистите се сменяват, като се преместват от център на център и преминават през цялото обучение. Това го внедрихме още веднага и в обучението и на българските спасители. От този курс и това наше посещение научихме много, което по късно приложихме в България. Вечерите в хижата бяха много приятни, разговори за спасителните служби и разни случки по планините. Разбира се, че носехме по малко от нашата гроздова, това развръзваше езиците на всички. Така неусетно измина една седмица и дойде края на курса. Слязохме до колата и си заминахме за България, на връщане нямахме никакви проблеми по пътя.
14. Студент във ВИФ октомври 1973 г.
Мечтата ми да стана студент във ВИФ вече беше реалност. Есента на 1973 година започнах редовно следване и напуснах работа в ПСС. Първият семестър беше кошмарен за мен, имам предвид изпитната сесия. История на БКП, музика, хора, все предмети нямащи нищо общо с алпинизма. По БКП и музика изкарах някак си, но хората не можах, никак ме нямаше в танцуването, писаха ми двойка и това значеше, че ако не изкарам на поправителния трябва да напусна следването. Лальо Боров имаше една приятелка Лили, която също следваше във ВИФ и играеше в танцовия състав на вуза. Тя започна да ме подготвя, но виждаше, че от това няма да стане нищо. Преди поправителната сесия трябваше да преминем курс по ски, който се провежда на х. Скакавица. Не можах да замина с основната група и се наложи да пътувам отделно. Дъщерята на домакина на ВИФ – Скарлет също трябваше да замине за хижата. Разбрахме се да пътуваме заедно, през Дупница и Сепарева баня. Късно след обяд бяхме в Сепарева баня и влязохме в местната кръчма в центъра на селото. След като разбра, че отиваме на хижата кръчмарят ни предупреди, че вече е късно за тръгване нагоре и ни предложи да пренощуваме в кръчмата. Вечерта посетителите си тръгнаха и той ни остави сами в кръчмата, като заключи отвън и каза, че ще дойде рано сутринта. Така изкарахме със Скарлет една непредвидена нощ сами в кръчмата на Сепарева баня. Тя беше красиво момиче и приятелството ни продължи още почти година, следващата Нова година посрещнахме заедно с голяма компания на х. Пробойница. Както беше казал кръчмарят дойде сутринта, закусихме и ни изпрати без да иска нещо от нас, за което ние му благодарихме. Успяхме да се качиме на хижата, аз носех и едно малко касетофонче с записи на хора, горе щях да тренирам за изпита. Ски курса премина много добре, инструкторите ни познаваха, а ние можехме да караме ски и заедно с тях правихме дълги ски преходи. Вечерите в хижата бяха много приятни, млади хора, аз бях на 26 г. След края на курса всички заедно се завърнахме в София и дойде времето за поправителната сесия. Лили ми каза, че всичко е уредила само трябва да се явя на изпита. Отидох смело и изиграх най-лесното хоро – Правото. Направих няколко стъпки и ми казаха, че е достатъчно. Писаха ми 3, което беше достатъчно, за да запиша втория семестър. Следването вървеше нормално, изпитите също, аз живеех при майка ми и баща ми. Лятото след първата година има воден курс на морето на базата на ВИФ на Равда. Там учихме плуване, ветроходство и други водни спортове. Беше много хубаво да си студент във ВИФ. След този изпит по хора нямах други проблеми с изпити, следването ми вървеше добре. Ходехме на различни алпиниади, на Кайлъка, на Враца, на Мальовица. Преки водещи по специалността ми бяха Кънчо Долапчиев и Трифон Джамбазов. Ръководител на нашата катедра беше Георги Атанасов, все имена в българския алпинизъм. Катерех с колегите, Кольо, Киро, Веско, Юри, за съжаление те починаха много млади. Имах и колежки Нели, Роси, Краси и други. Когато бях трети курс ме включиха в една делегация от студенти и преподаватели и посетихме Тунис. Там трябваше да установим контакт с местния Вуз по физкуртура, за обмена на студенти. Така посетих и една африканска държава. Водиха ни по различни градове и училища, наблюдавахме как преподават физкултура там. По различни причини не можахме да направим обмен на студенти между двете страни. Когато вече бях четвърти курс, след Нова година и ми оставаха само няколко изпита до края ми се обади Кирил Петров от ПСС. Съобщи ми, че е станало лавинно нещастие в Рила на строежа на каскадата Белмекен. Искаше от мен да започна незабавно работа като лавинен наблюдател в този район. Така през февруари 1977 г. започнах работа на язовир Бели Искър като лавинен наблюдател. Горе бяхме по двама души по една седмица и една си бях в София, така успях да си взема всички изпити. През лятото се дипломирах и с това завърши следването ми.
15. Лавината в Синия улей Наско Кованджиев
Синия улей 27.01.1974 г.
“На 27 януари 1974 г. в много топло и слънчево време правехме траверса по Петлите, от Мальовица до Злия зъб, това беше на тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм. Бяхме по клубни свръзки, най отпред бяха алпинистите от Плевен, след тях от Академик София и ние от ВИФ. Около един часа на обяд плевенчани бяха преминали отдясно на Орловец, подсичайки самият връх, академици бяха на склона под върха, а ние тримата от ВИФ току що бяхме излезли от улея на Орловец и ги наблюдавахме. Точно тогава целият склон огрят от слънцето заедно с четиримата алпинисти се отцепи и тръгна бавно надолу. Единият от тях, Димо Димов, се опита да направи самозадържане с пикела, но въжето го издърпа и не успя. Така четиримата - Христо Велков, Ценка Василева, Атанас Кованджиев/треньор на отбора/и Димо Димов изчезнаха от погледите ни.Милчо Ладов единствен от тази група остана на склона и ни дочака да отидем при него. Двамата с него взехме веднага решение, че трябва да се спуснем по улея и ако може да помогнем на нашите приятели. Другите двама мои колеги трябваше да слязат до Школата да алармират за падналата лавина. Осигурявани с въжета започнахме спускането по улея, но имахме само две въжета и те скоро свършиха и продължихме надолу без въжета, само с пикели и котки. Улеят беше много труден за слизане, като стръмен улей за бобслей, така го беше направила лавината. Достигнахме мястото, където беше спряла лавината и започнахме да оглеждаме за хора и предмети. Мястото беше тясно и дълго около 500 м. Цялата дължина на падане е около 2000 м. На едно място видяхме дупка от която бяха излезли двама души, по ръбовете имаше следи от обувки голям и малък номер, следи от кръв и един чифт котки. Това което никога няма да си простя и да забравя е че не се сетих тогава, че всички бяха вързани на едно въже, което значеше, че другите двама са близо до тази дупка. По късно Христо ми каза, че са оставили края на въжето до котките, но явно при спускането то се е разтеглило и след това се е прибрало в снега и ние с Милчо не го видяхме. Решихме да догоним тези двама които явно имаха нужда от помощ и тръгнахме надолу по техните следи. Така слязохме до шосето за Рилския манастир, от милицията в манастира разбрахме, че двамата са в болницата в град Рила. След разговор с Христо по телефона стана ясно за въжето и решихме да се връщаме в улея. През това време от горе по улея се бяха спуснали още алпинисти от отбора, които бяха завършили изкачванията се по Збия зъб, между които бяха Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Стефан Тодоров, Ани Тъпаркова и др.
От Школата Мальовица на манастира беше дошла с кола спасителна група с Иван Кандиларов. Той пое ръководството на акцията и започнаха претърсване от долу по конуса на лавината, както трябва да се прави по принцип. Конуса беше много дълъг и щеше да отнеме много време за претърсване от долу до горе. Ние знаехме къде е дупката на двамата и другите двама трябваше да са около 20 м. около нея, защото бяха вързани с въже, затова веднага се насочихме нагоре към нея. Оставихме основната груха спасители да търсят долу. Когато я достигнахме чухме вик и по въжето което открихме около дупката достигнахме до мястото където беше Димо Димов, който беше жив на около 2 метра под снега и благодарение на това, че снега беше на големи буци и имаше много въздух между тях оживя в лавината 5 часа и 20 минути, без видими поражения, като го изровихме си ходеше сам. Това е своеобразен рекорд за България. Веднага по въжето от него започнахме да търсим и Наско. Бързо го открихме, но за съжаление той беше мъртъв, от травма на черепа отзад, причинена от удар в скалите още при падането на лавината.”
16. Неуспешен опит за заминаване за изкачвания в Алпите с Тери и Боре 1974 г.
Годините след казармата се занимамах много активно с алпинизъм, на много алпиниади получавах награди за най-трудни или премиерни изкачвания. Катерил съм с много различни партньори между тях Милчо Ладов, Христо Велков, Огнян Балджийски, Христо Проданов и други. По това време през зимата на един лагер на националния отбор на който вече бях член направихме едно изкачване на северната стена на Вихрен по тур Народна армия с Христо Проданов. В съседство с нас катереха Иван Вълчев и Павлин Петров, те успяха да изкачат техния тур за един ден, а нас ни завари тъмнината и се наложи да бивакуваме принудително на стената само 50 метра преди върха. На следващата сутрин след една безсънна нощ излязохме на върха, в посока хижата имаше една паднала лавина и ние по нейното легло с котките и пикелите се спуснахме много бързо долу. От хижата всички са ни гледали и им се е видяло много страшно, че се движим по леглото на лавината. След разбор бяхме изгонени от лагера за нарушаване на реда за безопасност, а движението ни по твърдото трасе на падналата лавина нямаше никаква опасност. Но тогава аз бях студент по алпинизъм първи курс, а ръководител на лагера беше асистента от ВИФ Георги Щерев и с него не можеше да се спори, така с Ицо си заминахме за София. През пролетта на1974 година с Тервел Керелов и Боре катерехме много по Лакатник и ришихме да опитаме и на Друглав по Портала тур Френско българска дружба. Него го бяха направили Рене Дезмезон, Георги Атанасов и Наско Кованджиев, беше от най-висока категория на трудност. Три дни бивакувахме под стената и правехме опити за изкачване, но все не успявахме. Стената беше много гладка и ние нямахме необходимите клинове. Там се роди идеята да заминем за Алпите за изкачване на северната стена на Айгер. Започнахме усилена подготовка с много различни изкачвания. Тогава беше много трудно да се излезе от България, първо трябваше да имаш изходна виза. Тя се получава от МВР след като представиш покана от някой живеещ в страната която ще посетиш. В нея трябва да е написано, че ти поема разноските по престоя. Трудно намерихме такава покана и лятото подадохме документите в паспортната служба на МВР. Щяхме да заминем с моя Запорожец, вече имах доверие в него, бях пътувал един път до Чехословакия до Татрите и един път до Белград и нямахме проблеми. Започна едно дълго чакане, резултат нямаше, чак през ноември ни уведомиха, че не ни се разрешава да напуснем страната без никакво обяснение защо. На следващата година когато подготвях излизането с Иван и Методи разбрах какво сме пропуснали да направим и го направихме, просто трябваше наш човек в паспортния отдел който да придвижи документите. Така с Тери и Боре не можахме да заминем тази година. След това Боре замина на някакъв воден поход с лодки по долното течение на Дунав и там станало нещастие в което той загинал. Тери успя за изчезне в Австрия, където се установи на добра работа и е там и до сега.
17. Айгер Класическия маршрут с Иван Вълчев и Методи Савов, Лальо Боров 1975 г.
Много алпинисти си мечтаят за северната стена на Айгер. Това е най-опасната алпийска стена в Алпите, взела е най-много жертви по време на изкачвания. Имало е моменти когато Швейцарските власти са забранявали да се изкачват по нея алпинистите. Другите големи алпийски стени с изключение на Айгер и Пиц Бадиле вече бяха изкачени от българи. Ние четримата, Иван Вълчев, Методи Савов, Лальо Боров и аз също мечтаехме за тази стена. Една година усилена подготовка, многобройни изкачвания по нашите планини. И четиримата бяхме в националния отбор по алпинизъм и тренирахме усилено. На никой не казвахме за нашите намерения, защото се опасявахме, че ще ни спрат, както предната година с Тери и Боре. Аз уреждах документите за пътуването, изходни визи, входни визи, валута и паспортите за чужбина. Лятото на1975 година аз и Иван заминахме за изкачване на Пик Ленин – 7134 м. в Памир, а Методи беше включен в групата за Кавказ за стенни изкачвания. На базовия лагер под пик Ленин аз се разболях, за което ще разкажа по подробно на друго место, и не можах да изкача върха. Аз и Иван се върнахме преди Методи в България и вече бяхме уредили всичко за пътуването, паспорти, валута, храна. Решихме да пътуваме с Москвича на Иван, защото беше малко по голям от Запорожеца ми, а трябваше да сме четирима и инвентара плюс храната. Методи трябваше да си дойде вечерта от Кавказ със влака. Ние го чакахме на гарата и му казахме, че на другата сутрин потегляме за Швейцария. Той беше изненадан и много радостен, преспа само една нощ при майка се и на сутринта трябваше да потеглим четримата, но Лальо Боров каза, че има причина която го задържа и не може да тръгне с нас, а ще дойде след няколко дни с влак. Така потеглихме само тримата, пътуването мина много лесно през цяла Югославия, тя още не беше разделена на отделни държави, от Ниш до Любляна беше една държава. След това влязохме в Италия, Триест, Венеция, Верона, Виченца, Падуа. Минавахме по шосетата през градовете за да не плащаме за магистралите, а и ни беше интересно да видим всичката тази хубост. Влязохме в Швейцария без проблеми, имахме много добри пътни карти, тогава все още нямаше Джи пи еси и се оправяхме само с картите. Иван и Методи вече бяха правили един опит за изкачване на стената преди 2 години и бяха ходили с влак от Шамони до Лаутербрунен. За това решихме и ние да отидем до това селце под Айгер и от там със зъбчатата железница да се качиме до стената. Оставихме колата на един свободен паркинг до гарата в селото и с целия багаж, който не беше никак малко се качихме на влакчето. Имахме по две раници и отделно саковете с храната и инвентара. Японските туристи ни гледаха доста учудени, те бяха само с по един фотоапарат и малки сакчета. Така стигнахме до гарата Айгерглетчер, която се намира под западната стена на Айгер. Когато слязохме от влака на перона валеше тих дъждец, който нямаше намерение да спира. Цялото небе беше в облаци, а ние трябваше някъде се настаним нощуване. Не можеше да си опънем палатките които носехме и решихме да потърсим нищо друго. Близо до гарата имаше изоставени постройки от строежа и те ни приютиха много уютно, вътре не валеше, имахме си шилтета и спални чували. Така изкарахме първата си нощ в Швейцария, на другата сутрин с целия багаж на гърбовете, обиколихме хоризонтарно стената и се озовахме под северната стена. Използвахме малкото прекъсване на валежа на дъжда и опънахме двете палатки на безопасно место. На следващата сутрин времето се беше подобрило от дъжда нямаше и следа, само по стената над нас се виждаше колко много нов сняг има по скалите. Не след дълго взехме решение да започнем катеренето. Приготвехме се бързо и потеглехме но познатия път, Ванчо и Мето вече бяха минали по него и напредвахме бързо. От началото е доста лесно и катерехме на взаимна осигуровка, само на отделни места се осигурявахме. Така този ден достигнахме до бивака „Лястовиче гнездо, това е единственото безопасно место по стената и на него направихме първият си бивак. Вече бяхме преминали ключовото место траверса „Хинтерщройсер” Носехме една палатка „Здарски” и спални получували и пухенките. Сварихме си супа на газовият примус и изкарахме първата нощ на стената. Бяхме изминали много малко от четири километровият класически тур. До върха оставаше още много. Целият тур е сто въжета, на които имахме подробно описание. Иван много добре се справяше с него, знаеше къде трябва да има забити клинове и ги намираше като разкопаваше леда. На следващия ден трябваше да преминем през „Ледения макарон”, това е един леден кулоар с голям наклон по който много често падат лавини от горната част на стената и е доста опасно при катерене по него, но няма друго место за преминаване нагоре. Бяхме в добра форма и бързо се изкатерихме до горните ледени полета. През второ ледено поле се прави голям траверс надясно и се достига до така нареченият „Бивак на смъртта” На него са загинали няколко алпинисти при първите опити за изкачване на стената, кошмарно место. След като го преминахме и него се наложи да правим вторият си бивак под „Ютията”. Времето продължаваше да е добро и до палатката долу, която виждахме от стената забелязахме, че има човек. След това разбрахме, че това е Лальо Боров, който беше пристигнал след нас с влак, но ние вече бяхме доста високо. На другият ден продължихме с катеренето, което ставаше все по трудно. Трябваше да преминем през „Рампата”, това представлява една камина, на места доста широка и дълга около сто и двайсет метра. Денят бързо минаваше и направихме и третия бивак след нейното изкачване. Вече бяхме в горната част на стената, знаехме колко ни остава до края и важното беше, че бяхме добре имахме още храна. На сутринта ни предстоеше едно доста въздушно преминаване по „Траверса на боговете”, траверсира се почти хоризонтално в дясно и след края му се влиза в основата на ледника „Паяка”. След този траверс преминаването по ледника „Паяка” е направо лесно, само си ходиш с котките на краката и с пикел в ръка.Но денят пак премина много бързо и се наложи да направим и последния си бивак по северната стена, той беше под изходящите цепки. На другата сутрин, вече беше петият ни ден по стената, трябваше да изкачим само изходящите цепки и по ръба да достигнем върха. Цепките представляват нещо като камини около сто и двайсет метра дълги. На върха бяхме след обяд. Трябва да спомена, че Иван водеше почти през цялото изкачване, Методи го осигуряваше когато имаше нужда, а аз бях последен с голямата раница с бивачните съоръжения. От върха започнахме слизане по западната стена, която водеше до гарата. Стената след обяд се огрява от слънцето и имаше много вода от топящия се сняг. На места имаше клинове на които правехме осигуровките за рапелите. Разминахме се с двама алпинисти, които се изкачваха по стената. Почти по средата на стената вече се стъмни и преустановихме спускането с цел за по сигурно, наложи се един принудителен бивак на мократа стена. Нямаше места за осигуровки, на мократа стена не можахме да забием нито един клин. Изкарахме една кошмарна нощ, мокри и уморени. На разсъмване сбед още няколко рапела, вече бяхме в основата на стената до тунела на влакчето което преминава през стената. На входа му има надпис, че е построен през 1905 год. От гарата много бързо отидохме до палатките където беше Лальо. Там бяхме ухажвани от него, правеше ни супи и чай, а ние се бяхме излегнали на шилтетата до палатките. И той се радваше на успеха ни, бяхме първите българи които изкачваха тази световно известна стена. Тези пет дни по стената не се забравят и петте бивака също, особенно последния. След един ден почивка с влакчето слязохме до колата в Лаутербрунер, стоеше си там както я бяхме оставили с отворени стъкла.. Вече четиримата с Москвича потеглихме обратно към България. Бяхме доволни от себе си и решихме да разгледаме Венеция. Няколко часа се разхождахме по уличките, площад Сан Марко, каналите. Но като всичко хубаво и това имаше край, потеглихме по шосето към България. В Белград си купихме една огромна диня и на един от паркингите където нощувахме си направихме банкет. Прибрахме се по домовете си, но още по стената си говорехме за второ изкачване, този път по по труден тур – Японската диретисима. Това стана възможно след три години през 1978. Когато вече си бяхме в България, нито една медия не отрази нашето постижение. Нашият приятел Георги Репински написал една дописка до един московски вестник „Съветски спорт” и там излезе за първи път съобщение за нашето изкачване. След това го публикуваха и някои наши вестници. От това не ни стана по добре, защото по този начин и ръководството на Федерацията по алпинизъм разбра за изкачването ни. Още на първото си извънредно заседание те взели решение и тримата да ни изключат от националния отбор, защото без тяхно разрешение сме направили изкачването. Ние бяхме сигурни, че ако бяхме ги питали нямаше да ни разрешат и може би щяха да ни попречат да заминем.
18. С Рахо и Антонио в Алпите един месец със Заза 1976 г.
С Рахо и Антонио бяхме студенти във ВИФ. Катерехме много и в нас се зароди желанието да изкачим последната от неизкачените от българи северни стени в Алпите, това беше пиц Бадиле. Организирахме пътуването чрез Туринг клуба, където работеше Донка, наша приятелка, те разрешиха необходимата валута за пътуването. Запорожеца беше още нов само на 5 години. От летните лагери на х. Физкултурник, където бяхме инструктори набавихме много консерви за пътуването. С много алпийски инвентар и пълен багажник с храна тримата потеглихме на път. До Белград карах аз, след това ме смени Райчо. Аз заспах и по едно време Рахо ме събуди и ми каза, че нещо става с двигателя на заза. Запалих и чух необичаен шум и от ауспуха излизаше черен дим, колата нямаше мощност. Спряхме настрани от пътя, това беше на около 30 км. преди Загреб. На сутринта разглобихме двигателя и какво беше учудването ни, като видяхме, че на едното бутало имаше дупка колкото до ти мине пръста. Веднага се организирахме и аз и Рахо с един автобус заминахме за Загреб, а Антонио остана при разглобения заз. Там намерихме магазин за резервни части за ЗАЗ и купихме всичко необходимо за ремонта, бутало, сегменти, гарнитури и др. Това ни струваше една трета от парите които имахме, което означаваше, че трябваше да правим много големи икономии още от първия ден. За няколко часа направихме ремонта и продължихме по пътя за Любляна и Италия. В Леко в Италия Рахо имаше приятели от ски-ралитата в които редовно участваше. Отбихме се в магазина на Касин и говорихме с един от синовете му. Обяснихме за къде сме тръгнали, Рахо се справяше с италианския. Казаха ни къде трябва да потърсим помощ и съвет в Швейцария в село Щтампа. От Леко през Домодосола бързо намерихме човека при който ни пратиха. Той ни прие в дома си и като разбра, че искаме да се изкачваме по пиц Бадиле заклати отрицателно глава. Обясни ни, че има много нов сняг, който е валял скоро и при такова време изкачването на стената е самоубийство. Нашето желание беше много голямо и идвахме от 1400 км. нищо не можеше да ни откаже. След като пренощувахме при любезния домакин на сутринта потеглихме със Заза по долината към хижа Шора, над нея беше пиц Бадиле. На разклона за хижа Сакс Фура и Шора пътя свършва и оставихме колата. С пълни раници с инвентар и храна потеглихме за хижа Шора. По пътеката имаше сняг, никой преди нас не беше минавал по нея. Пристигнахме на хижат, която беше заключена, но имаше едно отворено помещение с нарове, печка, дърва и телефон. Настанихме се удобно и се уверихме, че хората бяха прави, не ставаше за изкачвания имаше много сняг. Вечерта звънна телефона, търсеха ни от Италия да ни питат какво е нашето решение, след като сме видяли обстановката. Успокоихме ги, че няма да рискуваме с изкачвания в такова време. На сутринта времето се оправи и можахме да видим стената, тя беше цялата като измазана със сняг, всичко беше бяло, не се виждаше скала. Снимахме всичко, имахме няколко фотоапарата и една 8 милиметрова кино камера. Така измина един ден на хижата и нощувахме още една нощ на наровете. На следващия ден слязохме до колата, но не ни се напускаше този район и решихме да се изкачим до хижа Сакс Фура, тя се намираше в основата на един от ръбовете на стената на Бадиле. Пристигнахме на хижата, пред нея имаше няколко мъже и една жена. Тя ни попита ще нощуваме ли на хижата, оказа се че това е хижарката. Трябваше да си платим за нощувката предварително, защото тя си слизала в селото. Казахме, че сме студенти и таксата ни беше наполовина, защото хижата се стопанисваше от Студентския съюз на Швейцария. Всички си тръгнаха надолу и останахме сама тримата в хижата. Изкарахме една чудесна вечер, на бара имаше вино, стаята беше топла имаше много дърва за печката. На сутринта времето отново беше лошо и си слязохме до колата. На слизане от двигателя отново се чу необичаен шум и на една малка бензиностанция в с. Бондо се наложи да направим ремонт. Собственика ни видя, че правим нещо и много се учуди като видя разглобения двигател. Разбра за проблема и без да му искаме донесе някои инструменти и помогна. След това разбра, че няма къде да нощуваме и ни предложи да си опънем палатката в неговата поляна под Бензиностанцията. Извадихме една бутилка коняк Плиска, той донесе по една кока кола и станахме приятели. Каза ни, че с този двигател няма да може да продължим пътуването и да се върнем до България да си вземем друг и да го сменим. Посъветва ни да се обадим на нашето посолство, защото ни изтичат визите, за да ги продължат служебно. На сутринта се свързахме от пощата по телефона с посолството в Берн. На телефона беше един, който се представи като Ковачев и най безцеремонно ни попита какво правим в Швейцария със съветски автомобил и без пари. Разговора беше неуспешен, неучтивото държане на нашия дипломат не ни учуди и приключихме. Ясно ни беше, че не може да продължим по Алпите, за това се върнахме отново по равното в Италия. Колата тропаше по малко, но вървеше. Решихме да се отбием от главния път и да посетим селцето Червиня под Матерхорн. Така и направихме отклонението не е голямо и стигнахме бързо. За наше съжаление и тук времето беше лошо. Научихме, че е паднала лавина и са загинали петима германци при опит за изкачване на Италианският ръб. Имахме намерение да опитаме и ние, но след това, което видяхме се отказахме. Разгледахме това красиво селце с много хотели, повечето бяха празни, но ние се установихме на един паркинг. Така в колата изкарахме нощта, а на сутринта всичко беше побеляло от новия сняг, който валя цяла нощ. Не ни вървеше още от България явно, някой ни беше завидял. На следващия ден вече пътувахме, като се отбихме в селцето Инвериго, в него живееше един приятел на Рахо и знаеше за нашето пътуване. Спряхме в центъра на селото в едно барче и го потърсихмепо телефона, оказа се, че го познават всички от бара. Той пристигна след няколко минути и каза да караме след него, защото живееше извън селото. Когато пристигнахме се оказа, че има голям хотел с огромна градина. Настани ни в две двойни стаи с всички удобства и ни покани на вечеря когато се приготвим. В ресторанта беше много луксозно, надвата ъгъла на масата ни където седяхме четиримата снего имаше двама келнери, които следяха за всяка наша нужда и сенамесваха веднага. Останахме му на гости два дни, играхме си с двете му малки момченца, беше много хубаво, но и това свърши. На следващата сутрин потеглихме за Курмайор, това е друго хубаво италианско градче под Монблан. Разходихме се в него, гледахме един филм в едно кино и след това запалихме заза, излязохме извън градчето и си направихме чудесен бивак /диво къмпиране/. Решихме да опитаме да се изкачим по южната стена на Гранд Жорас, тя се виждаше цялата от местото на бивака ни. На сутринта с необходимия инвентар и храна потеглихме по стената, заза остана долу. Катерейки стигнахме до хижата, която се намира в долната част на стената. Малко преди хижата има един фиксиран синджир за осигуровка. В нея отсядат алпинистите на слизане след изкачване на северната стена, но в този момент беше празна. Присъствахме на чудесен залез, слънцето се скри зад масива на Монблан, това си заслужава да се види. Сутринта започнахме същинското изкачване по стената, то представлява непрекъснато преминаване по снежни и ледени ръбове и улей. Катерехме на взаимна осигуровка, направихме много снимки. Беше невероятно красиво по стената и околните върхове и стени. Южните склонове и стени на Монблан се виждаха много ясно, беше слънчево и топло, въпреки, че беше края на септември. Така улисани в катерене не забелязахме как стана след обяд, а до върха имаше още доста. Покатерихме още малко, но на един пасаж ни се видя много лавиноопасно пресичането, беше топло и опасно, имаше много сняг и се отказахме. Решихме да се върнем на хижата, което направихме за три часа. Малко преди да се стъмни вече бяхме на безопасно место вътре в хижата. Отново бяхме сами в нея и нощувахме нормално, носехме си спални чували, беше конфортно. На сутринта слязохме до колата бързо, преоблякохме се и потеглихме за Франция. От Курмайор се преминава през тунела под Монблан, за което се заплаща малка такса и след 11 километра вече бяхме във Франция. Веднага се озовахме в прочутото село Шамони, над него се виждаха Монблан, Пти Дрю и много други бели върхове, на които не знаехме имената. Разходихме се в градчето, имаше какво да се види. Тук е известното училище по ски и алпинизъм, паметника на първопокорителите на Монблан Сосюр и Балма, дома на гидовете и много други неща за които само бяхме слушали и чели. Отново по познатата схема на смрачаване си направихме импровизирания бивак и пренощувахме до Шамони, имаше много добри условия за такива като нас, бедни студенти. На другата сутрин си взехме билети за зъбчата железница, която ни изкачи до Мер дьо глаз. Вече бяхме решили да се изкачим по южната стена на Пти Дрю, а там се намираше хижа Шарпуа. За нея знаехме, че в този сезон се нощува безплатно, което за нас беше от значение. До хижата се стига трудно, на места има направени въжени парапети за осигуровка. Това не ни затрудни и за няколко часа бяхме вече вътре в хижата. По време на изкачването гледките бяха неповторими. Вижда се цялата северна стена на Гранд Жорас, Дан дьо Жан, Мер дьо Глаз, Монблан и Егюй де Миди. Направихме много снимки и филмче с малката кинокамера. Хижичката е малка, но за нас тримата беше доста широко, имаше всички удобства. Рафтовете бяха пълни с хранителни продукти и всички необходими неща за оцеляване. Набързо си спретнахме една чудесна вечеря на свещи, защото нямаше електричество. На сутринта се разходихме до западната стена на Пти Дрю и се върнахме отново до хижичката Шарпуа. След обяд от долу видяхме, че се изкачват двама души, помислихме си че са хижарите. Когато пристигнаха на хижата се разбра, че са две момчета, шотландци такива като нас избрали хижа в която не се плаща за нощувката. Набързо станахме приятели и изкарахме заедно вечерта. Тази вечер научихме как се казва на шотландски език наздраве, а те го научиха на български. Различава се от английското „чийрз”, на шотландски е „слийнч”, това го учехме с коняк Плиска. На следващата сутрин решихме да слизаме до Шамони, където беше заза. Нощувахме и изкарахме още един ден в градчето, имаше още какво да гледаме, влязохме и в училището по алпинизъм. На другия ден направихме опит да влезем в Швейцария, имахме намерение да обиколим и към Айгер. От Шамони след малко изкачване се озовахме на границата над Мартгни, но швейцарските митничари ни взеха паспортите и видяха, че срока на визите ни е изтекъл. Казаха ни да си платим по 18 франка на човек и ще сложат нови печати. Ние се погледнахме, знаехме че ако похарчим толкова пари нямаше да ни стигнат за гориво до България и отказахме. Така останахме на ничията земя между двете митници, вече и френската виза беше свършила. Изчакахме да изтече смяната на митничарите и да дойдат нови, които не ни познаваха. С една колона от автомобили които никой не спираше за проверка отново влязохме във френска територия и се насочихме към Шамони. Още еда нощувка на познатото място до реката и на следващата сутрин преминахме през тунела под Монблан и влязохме в Италия без проблеми, никой не ни спря за проверка. Отново трябваше да преминем през цялата северна част на Италия, разгледахме Милано, Венеция, Триест. Колата не ни правеше вече проблеми и през Югославия се прибрахме в София след няколко дни. Това беше едно от най-дългите ми пътувания, продължи около месец, но и най-приятно.
Бях четвърти курс студент във ВИФ, когато в началото на зимата на 1977 г. Кирил Петров, шеф на ПСС ме извика при него в службата. Там ми разказа, че е паднала лавина на строежа на каскадата Белмекен – Сестримо и са загинали двама души. От Хидрострой, които строят каскадата са поискали помощ от ПСС за лавинни наблюдатели. Той се е сетил за мен и ми предложи да започна веднага работа на Бели Искър за охрана на района. Оставаха ми няколко изпита и естеството на работата беше такова, че можех да започна веднага. Така започнах работа на Язовира. По шосето нагоре от ВЕЦ Бели Искър до язовира има много лавинни улеи от лявата страна. Първият започва от самият връх Мусала и последните са от превала Джанка. Шосето ги пресича всичките и зимно време е много опасно. Горе работеха много миньори, които копаеха тунел под Джанка за да може водата да тече през него и в двете посоки. Всички те пътуваха с камиони нагоре надолу, защото работеха на непрекъснати смени. Ние лавинните наблюдатели бяхме четирима души и също работехме на смени, като дежуряхме по една седмица двама и една почивахме. Още в началото през март по време на едно мое дежурство беше навалял много нов сняг и всички работници си бяха долу по родните места. Когато времето се оправи и изгря слънце те решили, че вече може да се качват и да започват работа. Ние наблюдавахме целия район и знаехме, че има много нов сняг по склоновете, който не беше стабилен още. Това беше типична лавинна обстановка. За това слязох по шосето на безопасно место и изчаках да пресрещна камионите с работниците. Намирахме се точно пред склона „Горелото”, от горе имаше огромен снегосъбирателен район и на него имаше много нов сняг. Времето беше слънчево и топло за март. Техническият ръководител на обекта Маринов настояваше да пропусна камионите и работниците да започват работа в тунела. Казах им, че ще изчакаме малко но това безопасно место и когато падне лавината ще ги пусна да преминат. Те всички гледаха учудено и се питаха как в това слънчево време ще падне лавина. Хората нищо не разбираха от лавини и искаха да работят защото ще вземат повече пари, а когато ги спирах от работа вземаха само 80 процента от надницата. Въпреки, че бях още нов за тях и непознат, но те знаеха, че съм бил в една лавина и съм оживял и ме е назначил самият началник на ПСС ме послушаха и изчакаха. Когато стана около обяд и слънцето огря хубаво целият склон снега по него тръгна бавно надолу и се получи една огромна лавина. Тя премина през шосето и спря в реката, височината на снега на шосето от лавината беше повече от 5 метра. Когато всичко утихна, казах, че вече може да се чисти с булдозерите. Почистването продължи няколко часа и след това камионите се качиха до обекта. След този случай, който беше още в началото на работата ми там, вече нямах никакви проблеми с работниците и ръководителя на обекта, когато кажех, че е опасно ме слушаха. Точно тогава стана и едно земетресение в началото на месец март. Епицентърът беше далече от Бели Искър, чак във Вранча, но се усети и на язовира. Веднага пристигнаха специалисти по язовирни стени и започнаха измервания на стената. Установиха, че има пропуквания по нея и веднага наредиха да започне източване на водата. Опасността беше голяма ако се спука стената цялата вода от язовира ще тръгне с голяма сила надолу и би застрашила селата и град Самоков. Когато достигне до големия язовир Искър не се знаеше неговата стена дали ще издържи на това налягане, а ако тя се спука това означаваше да залее половин София. За това се започна спешно изпускане на водата. В язовира имаше много пъстърва, когато вече остана малко вода рибата беше повече от водата и от Самоков пристигнаха камиони за да я натоварят и я свалиха надолу. След това се направи ремонт на стената с така наречените бетонни инжекции и отново се напълни с вода. По това време започнах да се занимавам и с лавинно куче имахме едно малко още не обучено куче от развъдника в Берковица. Отидох на един курс за обучение на лавинни кучета на х. Ком. С кучето се занимавахме двамата с Петър Рогачев от Самоков с който бяхме в различни смени, така, че кучето да е винаги горе. Това беше грешка, кучето трябва да има един стопанин, но такива бяха времената и нашите знания. През лятото с помощта на студенти алпинисти от лесотехническия институт направихме подробно картиране на лавинните склонове. На някои от тях поставихме снегомерни рейки и вече следващата зимата можеше да наблюдаваме количеството сняг по склона много точно. През зимата правехме денонощни наблюдения на много фактори от които зависи лавинната опасност. Записвахме в специални дневници температурата на всеки два часа, влажността на въздуха, посоката и скоростта на вятъра, количеството нов сняг. Почти всеки ден правехме снежни профили за да видим сцеплението на различните пластове на снега. Така преминаваха дните през зимата. Нямахме проблеми с работниците, въпреки че спирахме на няколко пъти работата им. Връзката ми с Централата на ПСС в София беше по радиостанция чрез Черни връх. Във фургона където живеехме имахме акумулатори за нея, които зареждахме когато имаше ток. Зимно време той често спираше, един път нямаше ток няколко дни и при мен дойде пазача на склада за взривни материали, които се използваха при работата в тунелите. Не знам по чие нареждане, но склада беше в една барака близо до язовирната стена. Пазача беше стар миньор, който явно разбираше от взривни материали, защото ми каза, че вътре има такива които могат да се самовзривят при ниска температура. Склада се отопляваше с електричество, но ток нямаше вече няколко дни и вътре бързо ставаше студено. Температурата беше вече доста под нулата и той се страхуваше да не избухне нещо, защото стената на язовира беше близо и имаше опасност за нея. Веднага се свързах с Черни връх и те по телефона алармирали енергото за случая. След няколко часа всичко беше оправено и вече имаше ток. Така помагахме и в битово отношение на миньорите. Отношенията ни с всички бяха много добри, даже по късно един от колегите ни се ожени за дъщерята на една от готвачките в стола. Няма да забравя деня когато се роди сина ми Мирослав, 15 декември 1978 г. беше навалял един метър нов сняг. Работата на обекта беше спряна, горе нямаше работници, бяхме само пазачите и ние спасителите. По радиостанцията ми съобщиха новината за раждането и реших да се върна в София. Горе бях с моя запорожец, шосето не беше изчистено имаше един метър нов сняг по него. Когато тръгнах надолу с колата, трябваше да се покажа през страничното стъкло със скиорски очила за да мога да виждам нещо пред колата. Снегът преминаваше през предния капак и затрупваше предното стъкло на заза. Така се спуснах до селото, около 15 километра, там вече беше разчистено и до София нямах проблеми. Такова пътуванене се забравя лесно. Много се разхождахме и със ски с колани по долината, обхождайки лавиннопасните места, така поддържах сваята физическа форма, защото тренирах за изкачването на северната стена на Айгер, което направихме през лятото на 1978 г. Работата ми като лавинен наблюдател на Бели Искър продължи почти три години, но с раждането на детето се наложи да съм повече време със семейството си. Така в края на 1979 година взех решение да се преместим всички заедно на Комплекс Мальовица. Започнах работа на Мальовица вече като планински спасител, за което съм разказал на друго място.
20. Сватбата ми в Говедарци 26.02.1978 г.
На 11.12.1977 година заедно с Марина взехме решение, че ни е време да сключим брак. Имахме намерение да е малка сватба с приятели в планината и то на Мальовица където се бяхме запознали. Когато съобщихме това наше решение на баща ми той се зарадва и каза, че по този начин всички наши роднини ще видят Мальовица. Избрахме за кумове да ни станат нашите приятели Веселка и Валери. Един месец преди датата на сватбата Валери си счупи крак на ски и не се знаеше дали ще може да кумува. Трябваше да търсим други кумове. Моите приятели Методи и Мария с които тренирах за изкачването на Айгер през лятото се съгласиха, като им предложих, така те ни станаха кумове. После Веселка и Валери малко ни се разсърдиха, но всяко чудо за три дни както се казва, сдобрихме се и дойдоха на сватбата. Аз започнах организацията на всичко, трябваше да се запише ден и час в кметството на Говедарци за подписването. Осигуряването на ресторанта и хотела за гостите, а те не бяха малко, общо около 120 души. Успях да свърша всичко благодарение на това, че имах много свободно време, на Бели Искър работехме на смени, по една седмица горе и една почивка. Марина още продължаваше да учи за медицински фелдшер. Нейните родители работеха в Либия и се завърнаха за сватбата. Една вечер както обикновенно аз се прибирах при Марина и малко преди да вляза в блока тока спря и стана тъмно. Когато влязох в коридора на апартамента светна и в хола видях, че са седнали майка и и баща и с неговата сестра. Влязох и се запознах с всички, виждах ги за първи път. Аз вече си живеех там, но сега бащата на Марина не позволи да остана за нощта. Сестра и Пенка каза, че ние вече много време сме заедно, но той не даваше и дума да се проговори повече и аз си тръгнах посред нощ. След два дни вече беше датата на сватбата. Пътуването до горе осигурих с колата на колегата ми от работата на Бели Искър Любо, той имаше едно старо Пежо 404, което за времато си беше модерна кола за младоженци. Баща ми осигури два автобуса за роднините и имаше и други леки коли. Потеглихме от нас, взехме булката и през Бистрица и Ярема се носочихме към Мальовица. Едно малко произшествие се опита да ни спре, нашата кола спука гума, но Любо бързо я смени с резервната и продължихме. Пристигнахме в село Говедарци където в кметството вече ни очакваха. Церемонията по подписването беше на ниво, бяхме единствената двойка за деня и продължи по дълго. В Софийските съвети се записваха за точно определен час и продължава точно определени минути, защото има други след това. За това ние бяхме решили да е в това село и ни беше на път за Мальовица. Когато пристигнахме на Мальовица с Марина и кумовете изчакахме гостите да влязат в ресторанта и да се настанят по масите. Всичко беше подготвено от келнерите, които ми бяха приятели. На вратата ни посрещна Таня , която баше старши келнерка и плисна едно котле с вода пред нас за лек път в живота ни както каза тя. Това беше обедна сватба, имаше всичко на масите както се полага за такова нещо. Бяха пристигнали много мои и на Марина роднини, приятели и колеги от службата. Имаше много наздравици и пожелания, както на всяка сватба. Привечер всичко свърши и една част от гостите с автобусите си тръгнаха, а друга решиха да останат и да пренощуват. Бях осигурил места за нощувки в хотела и в Школата. Вечерта се събрахме в ресторанта на Школата и веселбата продължи. Бащата на Марина извади едно кашонче с Уиски и всичките ни приятели които бяха останали опитахме от него. По масите имаше и много други неща и продължихме до късно през нощта. След това се прибрахме в хотела, където за нас беше осигурен най-големия апартамент. Там изкарахме с Марина първата си брачна нощ на 26.02.1978 г. През нощта заваля сняг и на следващия ден преди обяд решихме да се разходим нагоре по пътеката за хижата. Роднините и приятелите вече си бяха заминали, бяхме сами с Марина. По пътеката беше като в приказка валеше хубав сняг без вятър и стигнахме до мостчето, след което Марина реши да се връщаме надолу. Така и направихме, не исках още от първия ден да имаме разногласия. В хотела от рецепцията ни казаха една лоша новина, вечерта един от гостите ни Димитър, който е мъж на една от сестрите на баща ми, е бил свален по спешност в Самоков и в момента е в болницата със съмнения за инфаркт. Явно вълнението и височината са си казали думата и той не е издържал. След това го преместиха в Софийска болница и още дълго време се лекува. Останахме в хотела още два дни, това беше нашия „меден месец”, трябваше да се връщаме в София, аз бях на работа, а Марина на училище. Запорожеца беше затрупан от новия сняг, открихме го и с него се завърнахме у нас.
21. Август 1978 г. Японската диретисима с Мария, Иван и Методи.
22. Работа на Мальовица 1979 - 1980 г.
1. Пътуването с джипа на Мальовица, месокомбината и виното, готвача Симо и Василев, Кюстендил и пътуванията ми, запознаването с академици и Тута и Веселка, Златната рибка и кардана на джипа.
Работата ми на Мальовица като шофьор беше много интересна. Директор на хотела и ресторанта беше Методи Василев. Неговото ръководство беше различно от това което беше по другите хотели. Той го имаше като негов личен и се грижеше за него много добре. По това време за първи път на Мальовица дойдоха западногермански туристи организирани от фирмата Некерман. Всичко в хотела и ресторанта беше на високо ниво. Главен готвач беше Симо, ще ви издам как се снабдяваше с хубаво месо с което правеше известните си „вретена” /това е много тънка пържола с подправки навита на истинско дървено вретено и след това печена на скарата/. Мен ме изпращаше в месокомбината в София, като в джипа имаше 10 бутилки вино. На влизане в комбината има кантар който мери общата тежина на джипа и се записва. На излизане към тези килограми се прибавя и тежината на месото което си закупил. Далаверата става с тежината на бутилките вино, които давах на месарите, те ми избираха най хубавото месо, което си плащах, плюс още месо колкото тежаха бутилките. Така се прибирах на Мальовица с по 10-15 килограма повече месо. Ясно, че оставаше и за мен, с него си правехме на огньовете шишчета. От алпийския клуб Академик имаше много често лагери на хижата. Занасях горе месо за шишчета и ставаше много весело. Така се запознах с Тута и Веселка, те бяха неразделни приятелки, ходеха с алпинистите от клуба. Няколко години продължи дружбата ми с Тута, срещахме се много често и в София. Любимото ни место беше ресторанта в Ловния парк, там ме познаваха всички келнери. Когато имах нова приятелка Тута винаги ни канеше в тях и след това ми даваше мнението си за новото ми гадже, често то беше отрицателно. Често пътувахме заедно и с джипа. Един път на връщане към Мальовица спряхме на Златната рибка, влязохме за малко в ресторанта. На излизане вече беше се стъмнило, като се качихме в джипа усетих, че отдолу има нещо. Слязох и какво да видя, един мъж нещо правеше под джипа. Скарах му се, но той не искаше да излезе. Казах, че ще го згазя и запалих мотора на джипа, видях го, че избяга в тъмното. Слязох отново и прегледах отдолу всичко, крадеца беше се опитал да свали единият кардан, не намерих болтовете и гайките и се наложи да се прибера с един кардан до Мальовица. На следващия ден оправих всичко. Директорът имаше млада, хубава жена и много често пътувахме заедно четиримата, той, тя, аз и Тута. Ходили сме до Кюстендил няколко пъти, горе на Хисарлъка, до неговото село в северна България и на други места. Никъде където сме спирали в заведение по пътя той не ми е давал да плащам нищо, поемаше ни разноските напълно. Тута спеше при мен в моята стая в бараките където живееше част от персонала на хотела. Тя тагава беше редовна студентка по химия. Това ми помогна много след това, когато като студент във ВИФ учех биохимия и не разбирах нищо от валентност и въобще от химия, в техникума не се учеше химия. С Тута пътувахме много често и по късно със Заза, до Пирин, хижа Демяница при Димитър Бърдарев, който тогава беше домакин на хижата, спали сме при Тони и Рени в Банско. Заедно с Любо Савчев от Враца изкарахме няколко дни на старата хижа Ком на Стара планина. Така минаха няколко години, бяхме добри приятели. Аз имах някакави тайни надежди, че това приятелство ще прерастне в нещо повече, но след една нощ която прекарахме на база Тинтява, аз бях с една приятелка, а Тута с Пешко, там се запознаха. Тута се запозна с Пешко Кривошиев и решиха да се оженят, като ме поканиха да им стана кум заедно с Рени от Банско. За мен беше много трудно, но направихме сватбата в Пампорово и намалихме пътуванията по страната. Родиха им се две деца Таня и Петьо и живееха щастливо, но след няколко години Пешко почина внезапно и Тута се откъсна от живота, спряхме дори да си говорим по телефона.
23. Отново в Софийската ПСС 1980 – 1989 г.
Лавината на Комините със сноубордиста и скиора
Чоки и Боро - главни герои на Комините
Помня, че беше вторник, когато в централата на ПСС се получи съобщение за изчезнали две момчета - скиор и сноубордист, които карали в неделя на Алеко във Витоша. Беше повече от ясно, че се търсят техните тела, след два дни през зимата в планината. Двамата с Венко с УАЗ-ката веднага тръгнахме към Витоша, посока Алеко. От завоя преди бай Кръстьо, някъде по средата на пътя за Алеко, видяхме, че лавината на Комините е паднала. Предположихме, че двамата са я бутнали и са в нея. Уведомихме за това централата и Стойко отиде до нас с жена ми, да вземе моето спасително куче Чоки. Много бързо го качиха до нас и отидохме до лавината. Веднага го пуснах да търси, въпреки че беше още малко, на две години, не беше минало всички курсове на обучение. То бързо откри една ска, което потвърди съмненията ни, че двамата са в лавината. От централата вече беше организарана и друга група спасители с още едно куче на Методи Тодоров – Боро. Те пристигнаха на мястото на лавината бързо. С Мето огледахме още въднъж терена, във високото имаше още много сняг, който не беше паднал, имаше опасност от нова лавина на същото място. Оставихме една част от спасителите на безопасно място, а с другите започнахме грубо сондиране и претърсване с двете кучета. Малко под мястото, където Чоки откри ската, се застоя повече, душейки интензивно, което беше признак, че там има нещо. Започнахме по-фино сондиране и бързо открихме момчето със сноуборда на два метра под снега с борда на краката, затрупан хоризонтално. Не е имал възможност да направи нищо. Беше живял много малко, нямаше „камбана” около главата, което означава, че не е дишал. Извадихме го и една група го транспортира с шейна до шосето. Това стана малко, преди да се стъмни. Продължихме търсенето на второто момче, на мястото беше пристигнал и баща му, който се оказа военен офицер. Каза, че може да доведе цялото си поделение войници, да се включат в търсенето. Много трудно го убедихме, че това е ненужно и опасно, имайки предвид снега, който беше отгоре и не беше паднал още. На бащата не му се вярваше, че търсим труп. След като се стъмни напълно, решихме да прекратим търсенето, защото се създаваше опасност и за спасителите. Рано на другата сутрин започнахме отново със сондиране и двете кучета Чоки и Боро, като се разделихме на групи. При сондирането се образуват дупки от сондите в снега и на една от тези дупки Чоки показа, че има нещо. Започнахме да копаем с лопатите, а кучето продължаваше да рови с нас. След много голям изкоп, повече от 4 метра, открихме и тялото на момчето. Веднага го извадихме и започна транспортирането му до шосето. Имахме късмет, че не падна втора лавина, мястото за бягане там е малко. На бай Кръстьо ни чакаха от полицията, направиха оглед и взеха нашите показания. Не мога да си спомня точната година, беше около 1993-4 г.
Лавината на Втора тераса с младата туристка
Фаталното привличане на зимната планина
В Централата на ПСС се получи сигнал за паднала лавина вдясно на Втора тераса в Мальовишката долина. С кучето Чоки, Пенчо Бабукчиев, Методи Тодоров, с кучето Боро и още спасители с УАЗ- ката се отправихме веднага към Мальовица. От Школата с моторни шейни стигнахме до хижата, нагоре имаше много сняг и продължихме със ските. На Втора тераса видяхме огромна по площ лавина отдясно. Пенчо ми каза да поема ръководството на акцията, въпреки че и той беше там и вече беше началник на службата. Методи, като чу, започна да му противоречи, като се обоснова, че аз съм с куче и си имам други задължения с него. Имах чувството, че Пенчо се страхуваше да поеме такава голяма отговорност като ръководител на акцията, въпреки че беше шеф на службата. Не се наложи голямо командване. Трябваше само организация на спасителите. Започнахме грубо претърсване с помощта на двете кучета. Чоки още нямаше нужната подготовка, беше под 2 години. Лавината беше огромна и се наложи да повикаме още спасители от Самоков и София. През целия ден продължи сондирането на отделните участъци, както бяхме разделили лавината. Бяхме оставили лавинен наблюдател по склона към БАК, защото отгоре над падналата лавина имаше още много сняг. Повикахме още спасители и дойдоха колегите от Тетевен. Ние бяхме претърсили по-голямата част от терена, оставаше само едно малко езиче най-вдясно. Казах на Тетевенци да започнат оттам, по погледите им разбрах, че нещо ми се разсърдиха, че ни им давам да търсят в голямата лавина. Малко след като започнаха да сондират там едната сонда показа, че има нещо. Веднага започна копане с лопати по всички правила, без да се вади сондата и беше намерено тялото на момичето.
Беше туристка, която не е била наясно със зимната планина. Беше минала сама високо вдясно на Втора тераса, по посока Еленино езеро и е предизвикала падането на лавината. Тялото на загиналата туристка транспортирахме до Школата, откъдето го взеха полицейските органи.
Лавината на Тризъбеца на Тодорка със сливенчани 24.01.1984
В Централата на ПСС се получил сигнал от отряда в Банско, че има паднала лавина по западните склонове на Тодорка с алпинисти в нея. Спасителите от Банско отиват на терена и търсят, но има още затрупани, които не са намерени и искат помощ с кучета.
От София тръгнахме веднага с две УАЗ-ки - моята и Трайчо с другата. В двете имаше по една моторна шейна, Мето - с кучето, Петър Деничин и други спасители. На свечеряване пристигнахме на хижа "Бъндерица", веднага стоварихме шейните и с тях потеглихме към хижа "Вихрен". По шосето пресякохме няколко паднали лавини от склоновете на Вихрен. Късно вечерта вече бяхме на хижата, където бяха и спасителите от Банско. Съвместно взехме решение акцията да продължи на другата сутрин, защото имаше голяма лавинна опасност и вече беше ясно, че ще търсим труп. Бяха минали повече от 12 часа от падането на лавината. Алпинистите се бяха изкачили по улея до върха сутринта предния ден и около обяд решили да слязат пак оттам, но точно тогава слънцето го огрява най-много и лавината пада с тях, само един остава незасегнат отгоре. Други алпинисти от Смолян по това време са на Хвойнати връх и наблюдават цялото падане на лавината с хората в нея. Времето е било ясно, тихо и топло за януари. Смолянските алпинисти веднага се връщат в хижата, алармират ПСС Банско и започват търсене на затрупаните сливенчани. Успяват да извадят един, който е бил полузатрупан и жив, но с наранявания. През това време идват и от Банско и с помощта на сонди намират още живи алпинисти, които са извадени бързо. Натрупаният сняг от лавината в улея е много и претърсването отнема много време. Опасността от падане на втора лавина е голяма, защото ясно се вижда, че не е паднал целият склон. Спасителите са работели на групи, като е имало винаги хора извън обсега на лавината.
На сутринта рано се изкачихме до падналата лавина, тя беше в най-левия улей на Тризъбеца на Тодорка. Както предния ден се разделихме на групи, за да има и спасители извън лавината. Времето вече се беше развалило, започна да вали сняг. По улея, който беше направен от падналата лавина непрекъснато падаха малки лавинки от новия сняг, които ни затрупваха до коленете. Оставаше да търсим само едно момиче, другите вече бяха извадени предния ден от спасителите от Банско и смолянските алпинисти. С Методи Тодоров бяхме с кучето Боро, тримата обикаляхме огромните маси сняг, от горе на долу по улея, защото извадените предния ден бяха намерени по средата на лавината и в горната част. Малко преди обяд след няколко часа търсене, кучето показа мястото и започнахме сондиране и копане с лопатите. На два метра под повърхността открихме тялото на момичето. Въпреки падащите малки лавинки, успяхме да го извадим и го транспортирахме до хижата, където бяха и другите две тела на алпинистите.
Случката и инцидентът са много показателни за грешката на алпинистите, които са се изкачили по улея сутринта, когато е студено и вместо да слязат по безопасния ръб през малка Тодорка, са тръгнали по огрения от слънцето улей, с което са предизвикали падането на лавината. Само един от тях остава незасегнат от лавината в горната част на улея, а всичките шест ги повлича надолу. Един е бил полузатрупан, други двама ги изваждат живи спасителите, но двама ги намират вече мъртви. Ние на следващия ден извадихме последната жертва на това неразумно слизане. От хижата с шейните транспортирахме труповете до хижа "Бъндерица", където ги предадохме на милицията /тогава се казваше така/.
Лавината на Вежен 1971 г.
В тъмното по следата
Бяхме на Алеко, имаше републиканско състезание по планинско спасяване, беше през месец март, един хубав слънчев ден. От всички отряди имаше много спасители. Състезанието завърши и спасителите потеглиха към родните места. От Централата получихме съобщение, че е паднала лавина в района на Вежен. Предало го едно момче, което пристигнало на хижа "Вежен", а преди това са били трима приятели, които са тръгнали от Клисура през билото на планината и по лятната пътека са подсекли опасното место и са предизвикали падането на лавината. Двама са попаднали в снежния капан и са тръгнали с лавината надолу по втория улей.
Петър Москов пое ръководството на акцията и веднага се организирахме с двата джипа - моя и на Трайчо. Събрахме спасители, взехме необходимия инвентар, сонди, лопати и др. и потеглихме в посока Тетевен. Тогава нямаше магистрала и се пътуваше дълго до там. Когато пристигнахме в Тетевен, спасителите от града още не си бяха дошли, останали някъде в Ябланица да обядват. Нямахме връзка с тях, нямаше gsm- ми. През Рибарица потеглихме с джиповете в посока хижа "Вежен". Успяхме да пристигнем на хижата по тъмно. Разговаряхме с момчето, уточнихме се за кой улей става въпрос. Нямаше смисъл да се качваме чак до неговото начало, лавината беше паднала много ниско. Това ни го съобщи единият от двамата паднали с нея. Той успял да се освободи сам, но не намерил приятеля си и по хоризонтала пристигнал до хижата. По тъмно по неговите следи потеглихме една група спасители. Когато пристигнахме до лавината, видяхме огромния улей, който беше направила. Стените му бяха високи на места повече от пет метра, гладко заледени. Момчето ни каза, че е оставило една щека на мястото, където е излязло, за ориентир. Това много ни помогна, защото бързо я открихме и започнахме сондиране около нея и под нея. Всичко ставаше в абсолютна тъмнина на челни фенерчета. След няколко часа сондиране успяхме да открием тялото на третото момче. Всички бяха много млади - на около 18 години. Вече при нас бяха дошли и спасителите от Тетевен, които познаваха добре местността. Те предложиха да сваляме трупа надолу по този улей, вместо да го транспортираме хоризонтално до хижата, което беше по-трудно и бавно. С шейната, която носехме с нас започнахме транспорта надолу, а една малка група спасители се върна на хижата. Аз участвах в танспорта по улея, а Пешо Свидосов свали моя джип от хижата надолу. Там, където шосето пресича улея, се събрахме и заедно продължихме за Тетевен. Оставихме тялото на момчето в болницата в града, а ние се прибрахме в София. Така завърши това неразумно подсичане, преминаване по лятната пътека от билото към хижа "Вежен". Загина едно младо момче.
Лавината в Синия улей, Наско Кованджиев
27.01.1974 г.
На 27-ми януари 1974 г. в много топло и слънчево време правехме траверса по Петлите, от Мальовица до Злия зъб. Имахме тренировъчен лагер на националния отбор по алпинизъм. Бяхме по клубни свръзки, най-отпред бяха алпинистите от Плевен, след тях - от Академик - София и ние от ВИФ. Около един часа на обяд плевенчани бяха преминали отдясно на Орловец, подсичайки самия връх, академици бяха на склона под върха, а ние тримата от ВИФ току-що бяхме излезли от улея на Орловец и ги наблюдавахме. Точно тогава целият склон, огрян от слънцето, заедно с четиримата алпинисти се отцепи и тръгна бавно надолу. Единият от тях, Димо Димов, се опита да направи самозадържане с пикела, но въжето го издърпа и не успя. Така четиримата - Христо Велков, Ценка Василева, Атанас Кованджиев /треньор на отбора/ и Димо Димов изчезнаха от погледите ни. Милчо Ладов единствен от тази група остана на склона и ни дочака да отидем при него. Двамата с него взехме веднага решение, че трябва да се спуснем по улея и ако може да помогнем на нашите приятели. Другите двама мои колеги трябваше да слязат до Школата и да алармират за падналата лавина. Осигурявани с въжета започнахме спускането по улея, но имахме само две въжета и те скоро свършиха. Продължихме надолу само с пикели и котки. Улеят беше много труден за слизане, като стръмен улей за бобслей, така го беше оформила лавината. Достигнахме мястото, където беше спряла лавината и започнахме да оглеждаме за хора и предмети. Мястото беше тясно и дълго около 500 м. Цялата дължина на падане е около 2 000 м. На едно място видяхме дупка, от която бяха излезли двама души, по ръбовете имаше следи от обувки с голям и малък номер, следи от кръв и един чифт котки. Никога няма да си простя и да забравя, че не се сетих тогава, че всички бяха вързани на едно въже, което значеше, че другите двама са близо до тази дупка. По-късно Христо ми каза, че са оставили края на въжето до котките, но явно при спускането то се е разтеглило и след това се е прибрало в снега. Затова ние с Милчо не го видяхме. Решихме да догоним тези двама, които явно имаха нужда от помощ и тръгнахме надолу по техните следи. Така слязохме до шосето за Рилския манастир, от милицията в манастира разбрахме, че двамата са в болницата в град Рила. След разговор с Христо по телефона стана ясно за въжето и решихме да се върнем в улея. През това време от горе по улея се бяха спуснали още алпинисти от отбора, които бяха завършили изкачванията по Збия зъб. Сред тях бяха Христо Проданов, Методи Савов, Иван Вълчев, Стефан Тодоров, Ани Тъпаркова и др.
От Школата "Мальовица" на манастира беше дошла с кола спасителна група с Иван Кандиларов. Той пое ръководството на акцията и започнаха претърсване от долу по конуса на лавината, както трябва да се прави по принцип. Конусът беше много дълъг и щеше да отнеме много време за претърсване от долу до горе. Ние знаехме къде е дупката на двамата и другите двама трябваше да са около 20 м. около нея, защото бяха вързани с въже, затова веднага се насочихме нагоре към нея. Оставихме основната груха спасители да търсят долу. Когато я достигнахме, чухме вик и по въжето, което открихме около дупката достигнахме до мястото, където беше Димо Димов. Беше жив на около 2 метра под снега и благодарение на това, че снегът беше на големи буци и имаше много въздух между тях, оживя в лавината 5 часа и 20 минути, без видими поражения. Като го изровихме, тръгна сам. Това е уникален случай и своеобразен рекорд за България.
Веднага по въжето от него започнахме да търсим и Наско. Бързо го открихме, но за съжаление той беше мъртъв от травма на черепа отзад, причинена от удар в скалите още при падането на лавината.
28.Акцията на Червена локва Стара планина1991 г.7 загинали
Никога няма да забравя този майски ден, моят племеник се женеше и аз бях на сватбата. През целият ден валеше проливен дъжд и беше много студено. По планините както разбрах по късно е валял сняг. Новата снежна покривка на места е станала около метър. Сигналът за нещастието пристига в Централата от болницата в Своге. Там е закаран един турист от групата която е тръгнала от Петрохан и е имала намерение да пристигне на хижа Пробойница. Намерил го е един селянин който си е прибирал кравите от планината, поради навалелия сняг. Вече е бил в безпомощно състояние и с кон го е докарал до селото и от там до болницата в Своге. Много бързо се организирахме с две УАЗ-ки около 15 планински спасители половината бяха със ски, другите без ски. В болницата разговарях с лежащия на леглото турист, това беше след полунощ, но само от него можеше да получим повече информация за останалите. Така разбрахме, че има още 7 души в планината с които нямаше никаква връзка, тогава нямаше GSM – ми. Разбрахме къде е бил той и решихме да търсим неговите следи и от там и другите туристи. На разсъмване бяхме вече в село Заноге и намерихме водачи местни ловци, които познаваха по добре района от нас. Никой от нас не беше ходил в това малко селце. Така разделени на две групи едните със ски другите без ски излязохме от селото водени от ловците. След няколко часа намерихме следите на оживелият турист и импровизираният бивак който си беше направил, където го е намерил селянина. Имахме непрекъсната връзка през Черни връх с Централата и разбрахме, че и спасители от Берковица са тръгнали от Петрохан по билото да търсят загубените. В дълбокият мокър сняг движението и на нас и на тях беше много трудно. Берковските спасители се движеха по билото където са преминали туристите от групата и в местостта Червена локва намират три тела на туристите едно до друго. Нямат съоръжения за транспорт, а той и не се налага спешно и за това спасителите се придвижват до х. Пробойница, където ще пренощуват защото вече се стъмва. Нашата група след съгласуване с Централата решаваме да се завърнем в София и на следващия ден да започнем отново, но като тръгнем от Петрохан. Междувременно организираме и отряда от Враца, където в БТС е шеф нашият колега Колето Цветков и има на разположение снегоходна машина. От един гараж в Своге издействахме голям камион, който да превози машината от Враца да Петрохан. Така рано сутринта на следващия ден с автобус на БЧК спасителите от София пристигнахме на Петрохан, там се срещнахме със Сергей Цветков от Берковица, който тогава беше управител на хижа Ком и планински спасител. Вече всички бяхме със ски на краката и тръгнахме по билото на планината към Червена локва. Петима души водени от Сергей се откъснахме от основната група и за да часа бяхме на мястото където видяхме тримата загинали туристи. Такава гледка не се забравя. Тримата бяха седнали на снега, между тях имаше извадени неща за ядене от раниците им. Имаше и една бутилка червено вино от която беше изпито по малко от половината. Както са седнали така умората си е казала думата и са заспали вечният си сън. Снегът ги беше позатрупал малко. Започнахме да търсим следи от другите четирима. С нас беше и Георги Куюмджиев с неговото спасително куче, по улейте имаше паднали малки лавинки и той претърсваше там. След няколко часово претърсване на района успяхме да намерим телата на всички, те бяха на голямо разстояние едно от друго. Явно всеки се е спасявал както може, което е най-голямата им грешка. Според нас, ако бяха останали всички заедно и да си направят импровизиран бивак са имали шанс да оживеят. Колето пристигна с машината, натоварихме седемте трупа на нея. Завързахме въжета за теглене и всички спасители със ските след машината започнахме придвижването обратно към Петрохан по билото. Там ни чакаха от полицията следствените органи, където дадохме показания и предадохме телата на загиналите. С автобуса се прибрахме до София вечерта, така завърши тази двудневна трагична акция.
29. Акция на Амбарица кърджалийци ДЕКЕМВРИ 1994 г. 12 загинали.
30. Елбрус със ски 1981 г.
31. Пик Ленин изкачването с Георги Имов, Халимби, Минко Занковски и Колето. 1982 г.
32. Софийската служба под Пик Ленин, Рахо и Мишо Гайдаров на върха, 1984 г.
33. 1985 г. Пръв опит за изкачване на Монблан със ски, хижа Валсорей – Тили хижарката
34. Второ отиване до Шамони и успех на Монблан, преминаване по Високия път до Цермат. 1988 г. Великден
35. Работа на Чаира. Венко и Митко
36. Работа на Марица изток, комините. Цецо, Вальо и Стефан
37. Курсове на Гражданска защита в Лозен и по страната Монтана и Варна
38. Закупуване на екипировка за ГЗ от Австрия с Краси
39. Акцията в Добруджа с. Стожер трактористите
40. Акция за доктора на х.Седемте езера с хеликоптера в мъглата с д-р Живков, овчаря на поляната
Както всички акции и тази започна след съобщение до Централата от мястото на събитието. Този път това беше старата хижа Рилски езера на Рила. Един възрастен турист, който се оказа че е лекар е установил, че е получил инфаркт и от хижата искаха незабавна помощ за бърз транспорт до болница. Свързахме се с правителствения отряд 28 на летище Враждебна и от там потвърдиха, че ще ни съдействат въпреки, че в София валеше дъжд. Д-р Живков и аз веднага се отпавихме за летището, там вече ни чакаха нашите стари познати летци от отряда с които бяхме летяли и друг път и веднага излетяхме в посока Сепарева баня, летяхме ниско над шосето под облаците от които непрекъснато валеше дъжд. До Сепарева баня беше добре все пак имахме шосето за ориентир, но от там нагоре всичко беше в облаци и летците летяха само по картата в мъглата. По едно време ме извикаха в кабината при тях и ме попитаха „А сега накъде?” Бяхме в един облак, никаква видимост, обикновенно в такова време хеликоптерите не летят, но сега задачата беше да спасим човешки живот. Казах, че мога да се ориентирам ако наближим земната повърхност, започнахме бавно спускане, защото не знаехме къде се намираме. Така след малко се видя една малка полянка обградена с борове, на нея пасяха овце. Предложих на летците да кацнат и аз да попитам овчаря къде се намираме. Кацнахме, но овцете заедно с овчаря побягнаха изплашени. Повиках на овчаря и той се спря, отидох до него и казах какви сме, човека се успокои и ми каза точно къде се намираме, беше гъста мъгла и валеше дъжд, наоколо не се виждаше нищо което да ме ориентира, въпреки че имах претенции да познавам Рила. Оказа се, че сме в подножието на връх Кабул. Благодарих на овчаря и се върнах в хеликоптера. Летците бяха отворили вече картата, показах им къде сме и къде е хижата където ни чакаше болния. Излетяхме вертикално и по азимут след минути бяхме над хижата, започнахме пак бавно спускане в мъглата и видяхме поляните около хижата. Хеликоптерът кацна без проблеми, летците бяха много добри. Доктор Живков и аз отидохме към хората които бяха около болния и бързо се заехме с това да го качим на борда. Трябваше да се транспортира по най бързия начин до болница, само така има шанс да се оживее след инфаркт, ако не е много голям. Отново излетяхме в мъглата и дъжда, сега вече към София нямаше проблеми, на летището ни чакаше линейка и така този случай завърши благополучно за всички. Това е една от малкото акции с хеликоптер провеждана в такова време, дъжд и мъгла.
41. Акция с хеликоптер за парапланериста над Чипровци с Христо и Запрян
В един нормален ден, както често се случваше в Централата се получи съобщение по телефона от един радиолюбител, на който се обадили от Чипровския балкан бедстващи делтапланеристи. Това бяха мъж и жена със сина си. След издигането параплана на сина нещо се сгънал и той паднал от около 30 метра на скалите под един връх. Нараняванията били тежки, нямал чуствителност на краката и те молеха за помощ. Оказа се, че сина е курсант във военновъздушното училище за летци в Долна Митрополия. Свързахме се с военната хеликоптерна база в с. Крумово до Пловдив. С тях често правехме спасителни акции. И този път се отзоваха много бързо, веднага излетя дежурния хеликоптер, като се разбрахме да кацне близо до нашата Централа в София и да ни вземе заедно с нашето оборудване за спасяване. За този случай беше необходим вакумматрак за направата на имобилизация на тялото на пострадалия, както и въжета за евентуален висящ транспорт, защото ние не знаехме точното място на падане. С джипа на ПСС отидохме до Мотопистата на бул. България, Запрян Хорозов, Христо Велков и аз. След малко кацна и хеликоптера, качихме се веднага и излетяхме в посока на Чипровския балкан. Летците имаха много точни карти, от нас се искаше само да кажем точното място, където трябва да пристигнем, разбирахме се много добре, бяхме стари познати от предишни акции. Прелетяхме през билото на Стара планина точно над Червена локва, където преди няколко години правихме акция за други туристи. Много бързо достигнахме над Чипровци и се насочихме към балкана. Времето беше ясно и тихо, бързо открихме тримата на едно малко скалисто връхче, но за кацане не можеше и да става дума. За това с пилота са разбрахме само да допре едното колело до скалата и ние да скочим. Така и направихме, Запрян скочи пръв и пое съоръжениета за спасяване, след него скочихме аз и Христо. Едната радиостанция оставихме на пилотите и се разбрахме те да опитат да кацнат на безопасно място и да чакат да ги извикаме когато сме готови. Видяхме момчето и неговото безпомощно състояние, разпънахме вакумматрака и много внимателно преместихме тялото върху него, като се стремяхме то да бъде в максимална екстензия. Нямаше чувствителност в долните крайници, което ни навеждаше на мисълта за травми в гръбначния стълб, което в последствие се оказа вярно. Направихме много добра екстензия на гърба с вакумматрака и бяхме готови за транспортиране. Дадохме необходимите обезболяващи лекарства на момчето, то беше в съзнание, само не си чувстваше краката. Майката изяви желание да дойде с нас, а бащата трябваше да се прибере с колата, която бяха оставили под този връх. Чрез Централата на ПСС се свързахме с Военна болница в София и обяснихме за травмата и че след половин час ще сме на поляната до Мотопистата, където искахме да ни чака линейка за транспорт до болницата. Извикахме по радиостанцията хеликоптера, който пристигна след няколко минути, качихме вакумматрака с момчето, майката и ние и излетяхме за София. На поляната ни чакаше линейката и веднага натоварихме вакумматрака и момчето на нея, майката се качи с него, а ние с джипа ги придружихме до болницата, за да си приберем съоръжението. Благодарихме на летците и те си излетяха за базата в Крумово. В болницата приемащите лекари ни благодариха за това, че сме направили точните неща при транспортирането и то го направиха пред майката като казаха, че само едно неправилно нещо и момчето можело да остане парализирано. Ние само си взехме вакумматрака и се прибрахме в Централата, цялата акция продължи само два часа и спасихме един млад живот. След няколко дни майката публикува благодарствено писмо в някои вестници.
42. Акция с хеликоптер на Скакавица за момичето с мензиса
43. Акцията над Курило за бабата с Тони и Запрян 1984 г.
44. Акцията на Фунията на Вихрен за унгареца
45. Акцията на Боянския водопад за Румен и военното поделение.
46. До хижа Ловна с Радко Марков за шефа на БТС – Сливен
47.Акция с Радко, Весо и др. за сливенчени на улея на Петлите нощта на годишнината от сватбата ни. 1979 г.
48. Чехословашките спасители на Мальовица с шкодичката, Милан Атила Рацек и Павел. Лятото на 1980 г
49. На почивка в Млинчики Словакия с Марина, Миро, Мая и шуменското семейство, Юри Венглевски и Прага.
50. Акцията за бай Гошо Черновръшки Зелени рид и Огнян Балджийски. 1980 г.
51. Памир 1975 година болницата в Ош.
53. Курс по планинарство на Мальовица. Веселка, Марина, Стела, Фльор, Румен, Асев и др.
Работех в Централата на ПСС,когато се разбра че ще се организира голям курс по планинарство за деца на Школата Мальовица. Аз бях избран да водя заниманията и лекциите по опасности в планината. В курса бяха събрани активни планинарчета от цялата страна. Имаше състезателки по ориентиране от Школата в Панчарево на Блага Аврамова. Другите инструктори бяха по възрастни от мен – Зоро от Враца, Галата, Андрей Мирчев, Йончо и д-р Христов. Когато застанах за първи път пред децата в учебната зала на Школата вътре беше невъобразим шум, всички си говореха. Започнах да разправям за лавините в планините и за многото жертви в тях. От падането на лавината на Орлето бяха изминали само 5-6 години, спомена за нея беше пресен, дори децата бяха чули за тази лавина. Когато разбраха, че аз съм един от петимата оживели, вниманието им се увеличи, престанаха да си говорят и започнаха да ме слушат. Наблюдавах очите им, попиваха всяка моя дума, неусетно минаха минутите на учебния час. Продължих да разказвам, никой не искаше да напуска залата. Така още от първият час им станах симпатичен, а бях само десетина години по стар от тях. Следващите дни ги учех и за другите опасности в планините, вече нямах проблеми с дисциплината им. Курса беше доста голям повече от 50 деца от страната. На всеки инструктор се падаше отделение от по десетина деца. Водехме и практически занимания на терена около Школата. От този курс останаха много момчета и момичета в планинарските среди, като Румен Талов от Тетевен, Иван Асев от Банско и др. Последните дни на курса трябваше да направим няколко дневен поход в Рила, като едната група тръгна от Боровец през Мусала и върха до Заврачица, а другата от Боровец през Заврачица връх Мусала и х. Мусала. На хижа Мусала нощувахме в старата Клекова хижа на втория етаж на нарове. Моето отделение и аз трябваше да легнем на единия нар, който беше тесен за всички и аз взех едно от момичетата – Стела от Варна при мен на отделния нар, който беше за двама души. Нямах представа, че това ще предизвика голям проблем, ние само си легнахме и заспахме. Когата се върнахме в Школата Мальовица на разбора Андрей Мирчев изтълкува нещата както си иска и ме искара виновен за това мое действие. Мъмриха ме и докладваха на началника на ПСС Кирил Петров. Киро имаше широка душа и прие всичко много лесно, след като му обясних, защо съм направил това нещо. От тогава изминаха повече от 40 години, но това не се забравя. Не мога да забравя също и погледите на останалите момичета от курса. След курса Стела започна да ми пише писма, момиченцето явно се беше влюбило в мен, това си личеше от писмата. Опитвах се да и обяснавам, да ме забрави, но тя настояваше и продължаваше да пише. Така продължи повече от година и след това престана. Аз пък си бях харесал момичетата ориентировачки от София и продължих контактите с някои от тях след курса. Една от тях беше Веселка с която се виждахме често в София. Един ден отидохме с нея на гости на Тута, където тя започна да я преценява каква е и колко „струва”. Веселка малко се разсърди и повече не сме се събирали тримата заедно. Водех я на различни места, един път бяхме в ресторанта в Ловния парк. Пихме, ядохме и когато келнера донесе сметката беше пет лева и 20 стотинки. Аз имах само 5 лв. Веселка нямаше никакви пари в нея. Тогава келнера каза „Не се притеснявай ще ми ги дадеш утре вечер”, на което Веселка го изгледа многозначително. После вече навън ме попита колко често ходя в този ресторант за да ме познават келнерите. Така продължихме с Веселка дълги години, тя не виждаше в мен това което аз исках, приемаше ме като по голям батко. Един път през зимата бяхме на Школата Мальовица, Веселка беше довела с нея една нейна бивша съученичка – Амeлия с цел да я запознае с мен. Седяхме си в едно от сепаретата на ресторанта долу, когато от вратата влязоха целите оскрежени двама алпинисти. Това бяха мои приятели Валери и Антонио и седнаха при нас. Казаха, че се връщат от стената на Ушите от изкачване на труден тур. Така се запознаха Веселка и Валери, а аз останах с Амелия. Дружбата ни продължи почти половин година, беше симпатично момиче и следваше медицина. Излизахме по заведения, тя идваше вкъщи, въобще беше ни приятно заедно. Всичко се развали когато тя пожела да се оженим, аз още не бях готов за това. Така се разделих с Амелия и измина още една година, аз завърши обучението си във ВИФ. Един красив ден Веселка и Марина ни поканиха мен и Сашко на гости в дома на Марина. Не мога да си спомня целта на това гости, но ми направи голямо впечатление подредената маса и гостоприемството на Марина, за първи път отивах у тях. Изкарахме един чудесен след обяд. За един рожден ден на Марина решихме да го направим в тавана където живееше Валери в центъра на София на ул. Алабин. Това беше на втори декември 1977 година. Бях паркирал запорожеца си на съседна уличка и с Марина се качихме на тавана в квартирата на Валери. Там вече беше Веселка и купона започна Марина ставаше на 21 години в Америка това се смята за пълнолетие и тя се чувстваше така. Изведнъж на вратата се потропа и влезе Христо Проданов, той не знаеше за рожденния ден на Марина, но бяха приятели с Валери и идваше да сподели с него голямата си радост. В този ден му се беше родила дъщеря и беше решено от БТС, че той ще е ръководител на първата българска хималайска експедиция до Лхотце. Носеше някаква бутилка алкохол, ние имахме достатъчно и купона продължи до късно през нощта. Когато си тръгнахме с Марина отидохме до запорожеца, но тя не ми даде да запаля колата, защото бях пил и каза да поседим малко за да ми премине. Така изкарахме вътре в студената кола до сутринта. Една седмица по късно вече бяхме взели решение, че сме един за друг както се казва за цял живот докато смърта ни раздели. На 11 декември се събрахме у нас в Люлин с Веселка, Валери, сестрата на Марина – Пепа и зет и Иван на нещо като годеж. Тази вечер мойте родители бяха отишли на гости на една колежка на майка ми, както после ми казаха да ме „сгодяват” за дъщеря им, която аз познавах, защото беше от нашата махала. Те се върнаха късно и ни завариха всички на масата. Разказахме им повода събирането, останаха като гръмнати, не са очаквали от мен такова нещо, аз никога не съм говорил пред тях за женитба, но вече всичко беше решено. Вече бях завършил ВИФ, Марина също беше се дипломирала, като медицински фелдшер, бяхме готови да създадем семейство. Взехме решение сватбата да е през февруари следващата година. Аз още работех на Бели Искър като лавинен наблюдател на смени по една седмица и имах свободно време за организация. Решихме, че ще направим сватбата на Мальовица, като преди това подпишем в кметството на Говедарци. Всичко това искаше много предварителна организация, която направих. От нас тръгнахме с Пежото на моя колега от Бели Искър – Любо, взехме булката Марина от тях и с два автобуса и много леки коли потеглихме за село Говедарци. По средата на пътя пежото спука гума, нещо е искало да ми „каже”, но я оправихме и продължихме. В тържествена обстановка сложихме подписите си в присъствието на кумовете Методи Савов и Мария Христова. Тук трябва да спомена, че предварително бяхме решили кумове да са ни Веселка и Валери, но по нещастно стечение на обстоятелствата той си счупи крак на ски малко преди това и не знаехме дали ще е в състояние да кумува. За това избрахме Методи и Мария с които аз катерех усилено в този период, защото се подготвяхме за северната стена на Айгер – Японската диретисима. Направихме голяма обедна сватба в ресторанта на хотел Мальовица. На вратата ни посрещна келнерката Таня с менче с вода и продължихме по килима до нашата маса. Имаше повече от сто души роднини и приятели. Вечерта продължихме долу в Школата. Там бащата на Марина Недялко беше донесъл две кашончета са Уиски, на които моите приятели много се зарадваха. Следващия ден се разходихме като семейство до мостчето пред хижата, валише много сняг. На третия ден на тръгване за София запорожеца ми беше на паркинга пред хотела затрупан от един метър сняг, но успяхме да се доберем до вкъщи без проблеми. Така се оженихме с Марина, сега когато пиша това, вече са изминали 34 години.
54. Акцията на Мечит за момиченцето.
55. Акцията на Кабул за момиченцето и за овчаря.
56. ИКАР заседанията в Италия с Кирил Петров и д-р Живков, Италия с Витан и ските с часовника, Австрия Обергургъл и първите ми признаци на болестта под Триглав.
57.
S'il vous plaît Rumen Damyanov vendre deux boîtes de 28 pilules Revia
o
